Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Ахеос погледна към Че.

— Какво мислиш?

— Ще направя каквото трябва — каза тя. — И преди съм се срещала с хора от твоя народ. Тези мистери едва ли са по-страшни от скририте в Тарн.

Лицето му се сгърчи за миг при тази препратка, но после младежът се обърна към Стенуолд.

— Нищо не обещавам, но каквото може да се направи, ще бъде направено.

Стенуолд беше избрал тази таверна заради подземния й тунел към реката, изграден още по времето, когато трезвеността беше на мода в Събранието и акцизът върху виното беше скочил до небето. Сега гледаше как Скуто, Че, Ахеос и Спера изчезват в тунела, за да стигнат по най-бързия начин до релсовата станция. В същото време друг от хората му, с бодлив дървен корсет под плаща, щеше да се мотае из промишления район край Западното леярско шосе. Стенуолд и Скуто отдавна бяха установили, че различието може да бъде маскировка само по себе си, стига — като Скуто — да си толкова различен, че хората да не виждат по-далеч от разликата.

Тисамон и Тиниса сигурно се бяха върнали в Академията, без да подозират, че колелетата на плана вече са се задвижили. Преди малко в задната стаичка на таверната Стенуолд беше излъгал Че. Сарн наистина не беше безопасно място, но през следващите няколко дни със сигурност щеше да е по-безопасно от Колегиум. Рано или късно Стенуолд щеше да се изправи пред Събранието и да изложи тревогите си пред делегатите, макар че осоидите несъмнено бяха подкупили хора, крито му подлеят вода по време на предстоящото обсъждане. На този късен етап никой не би могъл да предскаже дали управниците на Колегиум ще отворят умовете си за мъдростта на предците. И по тази причина осородните щяха да заложат на сигурно, тоест щяха да направят всичко по силите си да спрат Стенуолд, преди да се е изправил на трибуната.

Следван от Балкус, той тръгна обратно към Академията. Едрият мравкороден беше от хората на Скуто, а не от онези, които Стенуолд беше вербувал лично. Това само по себе си поставяше въпросителни. Балкус беше наемник, а още не беше отворил дума за надницата си. Обстоятелство, което можеше да е както благоприятно, така и подозрително.

— Кажи ми, Балкус, защо участваш ти във всичко това? — попита направо Стенуолд.

— Нямаш ми доверие, така ли?

Без дори да се озърне и все така предоставил широкия си гръб на теоретичния нож, Стенуолд сви рамене.

— В делата, с които се занимавам, доверието не се дава лесно.

— Така е — съгласи се мравкочовекът. — Виж, аз не съм някакъв герой. Упражнявал съм занаята си от Хелерон до Еверис и съм работил за кого ли не — от разбойници и мошеници до Аристоите в Паешките земи. Територията е голяма и работа за хора като мен винаги ще се намери. А осоидите ще променят това. Под тяхната сянка човек като мен или го чакат робски окови, или военна повинност. И в двата случая ще трябва да им върша мръсната работа. Ако тази идея ми допадаше, щях да остана в Сарн.

— Винаги ще има погранични територии — изтъкна Стенуолд. Белите куполи на Академията вече се виждаха пред тях. — Можел си просто да тръгнеш натам.

— Да не се опитваш да се отървеш от мен?

— Любопитен съм, Балкус. Не бих могъл да разчитам на теб, ако не те познавам. Скуто ти има доверие. Това е добро за начало, но не е достатъчно.

— Е, да. — Някакво неудобство се бе промъкнало в гласа на мравкоида. — Със Скуто се знаем отдавна. По едно време се редувахме да си плащаме един на друг гаранцията. Това ще да е било… абе, много отдавна, още преди ти да го познаваш. А някои от момчетата и момичетата, дето работеха за него, са ми били дружки на времето. Много от тях вече не са между живите. И, знам ли, човек почва да се пита какво има да става.

— Разбирам — кимна Стенуолд. — Не си мисли, че не оценявам усилията ти. Видях те как се сражава при „Гордост“. Добра работа свърши там.

— Както и ти. И племенницата ти, и всичките — рече с уважение Балкус. — А някои там си и останаха, на бойното поле при „Гордост“.

Минаха покрай статуите на Логиката и Разума, които красяха източната порта на Академията. Стенуолд поспря за миг, опрял ръка на Логиката, изобразена като бръмбарородна жена на зряла възраст, стиснала метален лост с маркировките на сметачна линийка, каквато използваха занаятчиите. Великата академия беше място, където младежи от всички раси получаваха знания, и макар богатите да си плащаха за обучението, имаше стипендии, които осигуряваха достъп и на бедните. Молецоидите може и да пазеха ревниво тайните си в мрака на своите планински убежища, но тук знанието беше светлина, която да огрее и най-далечните ъгълчета на познатия свят. Нямаше друго място като това и никога не бе имало. А сега осородните искаха да го унищожат.