Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Пиреус и за миг не спря да напада, защото знаеше, че това е естественият ред на нещата — той да атакува, а противникът да отстъпва пред атаките му. Упорито се опитваше да върне двубоя на тази позната територия. Беше го правил и преди, когато — не толкова отдавна — я беше победил с два удара срещу нито един за нея. Но сега тя удържаше на пресата и превръщаше атаките му в свои. Защитата й беше желязна. Той не можеше да я пробие, точно както тя не можеше да пробие неговата.

И тогава Тиниса си помисли: „Ако това бяха истински мечове, досега да съм го убила“. Собствената й богомолска кръв вземаше превес и изведнъж тя видя Пиреус такъв, какъвто биха го видели хората от собствената му раса. „Виж го само този страхливец, който си играе с деца.“ Уменията му бяха безспорни, но гордостта на предците беше закърняла у него.

„Нека играем сериозно тогава.“ Тиниса отпусна докрай юздите на кръвта си. Форумът на умелите с неговите правила и ред се разпадна наоколо й. Тя нападна стремително, мечът на Пиреус мина на сантиметри от лицето й, а върхът на нейното оръжие се заби в стомаха му.

Той се преви надве, строполи се с рамото напред, и само с върховно усилие на волята Тиниса се спря, преди да е нанесла втория удар, който би счупил врата му — или срязал гърлото му, ако мечът в ръката й беше истински. Вместо това отстъпи предпазливо назад с беглата и тъжна мисъл, че вече няма място тук. Уменията й, придобити във Форума, бяха изковани наново във външния свят, изковани с кръв. Рефлексите и инстинктите, родени между живота и смъртта, не бяха питомни зверчета, които да учи на симпатични трикове.

Пиреус се изправяше бавно и трескаво се опитваше да възстанови дишането си. Тя го чакаше търпеливо, а тълпата мълчеше замръзнала.

Хвърли се към нея по-бързо отвсякога и ударът му щеше да я настигне, ако тя беше обикновен дуелист. В действителност Тиниса се изтегли още преди очите й да са регистрирали движението и върхът на меча му я пропусна с цяла педя. В следващия миг го перна силно по лакътя и мечът изхвръкна от изтръпналата му ръка.

След като тя си тръгна, сподиряна от пощурялата тълпа, която ревеше името й и скачаше върху скамейките, малцина имаха очи за надигащия се Пиреус. Лицето му беше буреносно, докато разтриваше наранената си ръка. Тръгна към друга врата, но един глас го спря. Вратите на Форума винаги бяха отворени, но сега на стената отстрани се подпираше друг богомолкороден, по-възрастен от него и със зелен боен жакет.

— Интересен двубой.

Пиреус присви очи.

— Двубоят не е свършил.

— Напротив. — По-възрастният мъж се оттласна от стената и Пиреус видя бойната ръкавица на дясната му ръка — кожа с метални плочки и половинметрово острие, което стърчеше като нокът на хищна птица между кокалчетата му. Това беше предпочитаното оръжие на богомолкородните от старите времена, а миг по-късно Пиреус позна и брошката, която мъжът носеше на ревера си — кръг, пресечен с меч.

— Оръжемайстор — отбеляза той и си пролича, че никога не е срещал такъв очи в очи.

— Все още ни има — потвърди мъжът. — А ти ще я оставиш на мира, Пиреус.

— Тя е паяк — процеди през зъби Пиреус и лицето му се изкриви в гримаса. — При следващия сблъсък ще й видя сметката, нямай грижа, а тогава мечовете ще са от истинска стомана.

— Не, няма да го направиш.

Младият дуелист тръсна глава. Разбираше, че пропуска нещо.

— Ама ти да не би да я защитаваш? Тя е паякородна кръв. Тя е наш враг.

— Тя е моя кръв, момче — каза му по-възрастният мъж и замълча, давайки време на думите да стигнат до съзнанието му.

Първоначалното объркване, изписало се по лицето на Пиреус, бавно се изроди в неприкрит ужас.

— Но тя…

— Какво, момче? Имаш някакъв проблем с мен? Бас ловя, че ти се иска да ме предизвикаш.

— Дори не знам кой си.

— Аз съм Тисамон. Брошката и нокътя съм ги спечелил заслужено, а онова момиче е моя кръв. Имай тези неща предвид, преди да си казал още нещо.

Името явно не беше непознато за младежа. Беше го чувал в дуелистките кръгове в Колегиум. Преди време и Тисамон се беше заигравал с уменията си също като него.

— Затова би било глупаво да търсиш разплата — добави Тисамон. — Ближи си раните и се поучи от грешките си в боя, но тръгнеш ли след Тиниса с истинско острие…

— Ти ще си там — довърши вместо него Пиреус. С отвращение.

Тисамон се усмихна едва-едва.

— Не би било нужно. Тя ще е там.

— Защо е това бързане? — възнегодува Че. Едва беше излязла от Форума на умелите и бързаше да поздрави Тиниса, когато налетя на един от агентите на чичо си. Едрият мравкороден на име Балкус, който в Хелерон изглеждаше неделима част от нелицеприятния мизансцен на града, тук, на фона на спретнатия Колегиум, беше жалка гледка в разнобой с всичко наоколо.