Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Може и така да е — каза Талрик, но нещо във физиономията му не й хареса.

— Позволихме ви да дойдете тук като компромис — напомни им тя. — Но няма да търпя нахалство от чужденци.

— Разбира се, разбира се — побърза да я увери Даклан. — Ние просто… за пръв път виждаме такава могъща артилерия в действие. Нашите битки се развиват на друг принцип. — Лицето на Талрик трепна отново, но и този път Акалия не успя да разчете изражението му.

— Свободни сте — каза им тя без предисловия. Беше късно, а трябваше да си отпочине добре през нощта, за да е свежа за утрешната атака. Трябваше и да реши какво да прави с тези осородни. Току-виж се оказало най-добре, ако паднат жертви на войната. Проследи ги с поглед — напрежението помежду им с нож да го режеш, щяха да се скарат веднага щом се отдалечат достатъчно. Какво пък, поредната разделена и хаотична раса. Когато му дойдеше времето, щяха да дишат прахта на съвършения векиански ред.

Акалия отиде право в палатката си. Там вече я чакаше роб, който да й помогне със свалянето на бронята. Легна си и заспа с мисълта за утрешната атака.

Събуди се още с първия трясък и скочи от леглото. Земята трепереше. Всички в лагера бяха будни, но в първия миг никой не знаеше какво става.

„Постови, докладвайте!“ Умът й се разтвори, но сред врявата от рапорти отговор нямаше. Постовите не виждаха атака и въпреки това атака срещу лагера имаше. Хора умираха, много малко, но все пак умираха. Затова пък откъм инженерите и занаятчиите на нейно подчинение придойде вълна от тревога.

„Какво става?“ — настоя за отговор тя. Усещаше ги как се щурат в тъмнината. Мракът беше почти пълен, защото плътни облаци скриваха месечината. Появиха се набързо напалени лагерни огньове, войници се стичаха към строя, но все още никой не знаеше от какво естество е заплахата. Една стотна внезапно изгуби половината си числен състав — огромен камък се бе стоварил отгоре им.

„Докладвайте! — повтори настоятелно Акалия. — Глави ще хвърчат заради това. Абсолютно недопустимо е.“

А после новината обхвана армията като горски пожар. Артилерията им беше подложена на системно унищожение.

„Как? — предаде следващия си въпрос Акалия. — Как ни атакуват?“ Войници сигурно, някакво елитно подразделение, промъкнало се под прикритието на мрака. Но тази мисъл едва бе прекосила главата й, когато земята се разтресе отново.

И заедно с труса дойде и невъзможният отговор: „Стрелят от стените.“

За миг Акалия изгуби способността си да разсъждава. Нямаше представа какво трябва да направи, офицерите й също нямаха представа как да действат, и в резултат цялата армия бездействаше парализирана. Земята потръпна отново, после още веднъж и откъм занаятчиите долетяха звуците на смазано дърво и разкривен метал.

Накрая Акалия стигна до единственото възможно решение. „Изтеглете артилерията. Което не може да се изтегли, разглобете го!“

По стените на Колегиум артилерията бе издигната, освободена, разкрита, изобщо беше на бойна позиция, така че занаятчиите от най-учения град в Равнините да демонстрират на практика постиженията си. Цял ден бяха вземали размери и правили изчисления. Хора, свикнали с класната стая и преподавателската катедра, бяха клечали зад бойниците и дращили сметки на хвърчащи листа. Някои бяха загинали, смазани от преки попадения, или бяха ранени тежко от каменни отломки. И сега плодът на усилията им разсичаше въздуха към вражеския лагер. Нощта беше безлунна и лагерът на векианците тънеше в мрак, само тук-там огньове грееха като светулки в тъмнината, но на колегиумските занаятчии и инженери не им трябваше друга светлина — стигаха им малките лампи до листовете с изчисления, колкото да виждат цифрите и диаграмите и да нанасят минимални промени в ъгъла и височината.

Катапултите и балистите, оловометите и требушетите на Колегиум пееха в един глас и засипваха с тежки снаряди и гюлета нашественика.

Някои не попадаха в целта, разбира се, било поради случайност или неточни изчисления, но по целия периметър на града векианската армия се събуди от трясъка на собствените си машини — требушети, раздробени на трески от сляпо насочени каменни снаряди; оловомети, разкъсани от тежки балистени стрели с експлодиращи наконечници. Изобретателните умове на Колегиум се бяха заели внимателно и безстрастно да елиминират незначителното предимство, спечелено от векианската армия през изминалия ден.

На сутринта стана ясно, че над три четвърти от артилерията, която векианците така грижливо бяха разположили и сглобили предния ден, е повредена непоправимо, и макар че завоевателите имаха резерви, които да хвърлят в обсадата, вече никой не хранеше празната илюзия, че стените на Колегиум са лесна плячка.