Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Крепостните стени на Колегиум също имаха артилерия, но векианците бяха докарали забележителен набор от обсадни машини, повече и от най-песимистичните прогнози на Кимон. Колегиумската артилерия беше четирикратно по-малобройна по западната стена, където бе съсредоточен най-тежкият вражески обстрел. Скоро тя щеше да попадне в обхвата на векианските машини и унищожаването й щеше да разчисти пътя за вражеската пехота.

Но докато Век разчиташе на силата, Колегиум разчиташе на интелекта. Недалеч пред него екип от занаятчии работеше върху едно такова „интелигентно“ оръжие. В резултат на усилията им гигантският катапулт започна да се върти и да се прибира педя по педя в каменната зидария на кулата си сред скърцане на чаркове и съскаща пара. По-нататък по протежение на стената друг екип занаятчии монтираха големи метални щитове около балиста за многократна стрелба. Кимон се смъкна на едно коляно и надникна през парапета към града. Долу имаше тристатина души от градската стража и той викна към тях:

— Махнете се! — Замаха трескаво с ръце. — Изтеглете се вляво и вдясно от мен! Махнете се оттук!

Повечето разбраха какво се иска от тях и хукнаха презглава, кои наляво, кои надясно. Миг по-късно огромна скала профуча над главата на Кимон, пропадна надолу между разбягалите се хора, заби се в стената на сградата отсреща и ги засипа с камъни колкото юмрук. Неколцина пострадаха, но мнозинството се отърваха без драскотина. Не беше очаквал, че ще е чак толкова трудно да командва войници, с които не е в мисловна връзка.

Поне да бяха войници като войници, но не. Ентусиазъм и решимост имаха в изобилие, но дисциплината им търпеше сериозна критика. Част от така наречената колегиумска войска се състоеше от набора на градската стража, която макар и сносно въоръжена, беше свикнала да потушава кръчмарски сбивания и да лови крадци, а не да води война. Повечето „войници“ обаче бяха чисто и просто цивилни граждани, проявили доблестта да се пишат доброволци. Някои си бяха донесли свои си оръжия, други бяха получили такива от складовете на Академията. На онези, които имаха някакви занаятчийски умения, бяха поверени по-сложни оръжия — арбалети за многократна стрелба, пронизвачи, гвоздистрели, губители и каквото друго бяха изровили от учебните работилници. Направили бяха опит да разделят „войската“ на отряди според типа въоръжение, но истината бе, че навалицата от мъже и жени, които Кимон виждаше сега от стената, беше миш-маш от копия, мечове, арбалети, тояги и земеделски сечива.

Изправи се отново. Очакваше да го залее отчаяние, а вместо това откри в себе си някакво странно чувство на гордост. Ако защитниците бяха мравкородни от собствения му град, щяха да са срам и позор за войнишкия занаят, но не бяха. В голямата си част бяха бръмбарородни, но имаше и други — мухоиди, мравкородни ренегати, паякоиди, полуродни, имаше дори богомолкоиди и молецородни. Бяха представителна извадка на Колегиум, градът, който беше отворил портите си за света.

Стигна до кулата с катапулта, скрил се вече наполовина, но продължаващ да се спуска с мъчително скърцане под нивото на стената. Един мъж, занаятчия от Академията, клечеше до бойниците с телескоп и с нещо като секстант, и правеше бързи изчисления.

— Ще стане ли? — попита Кимон. Името на мъжа му убягваше, но когато той вдигна глава и го погледна през тежките си защитни очила, позна в него майстор Граден, преподавателя по приложна механика на флуидите.

— Увериха ме, че ще стане. Не е по моята част, очевидно, но математически е проста работа — обясни Граден. — Между другото, майстор Кимон, решихте ли вече за моето изобретение? Пясъкът ни е подръка, а чираците ми са готови да го вдигнат на стените.

Изглежда всеки втори занаятчия в Колегиум вярваше, че е измислил нещо революционно, което да помогне за отбраната на града. Кимон не разбираше нищо от машини и занаяти, но споменаването на пясъка раздвижи паметта му.

— Нека го приготвят — каза той, повече за да угоди на колегата си, отколкото заради нещо друго. — Не се знае от кой храст ще изскочи бръмбар.

Продължи нататък към следващата машина. Зад него поредният снаряд удари стената и тя потръпна като живо същество под краката му.

— Май не бързат да нападнат — каза един от войниците. Стенуолд поклати глава.

— Ще нападнат, но не още. Веригата ще е първата ни отбранителна линия, затова трябва да е готова навреме.

— Но механизмът никога не е бил използван за… — Войникът махна с ръка. — Всъщност, не знам дали веригата изобщо е била използвана за нещо, каквото и да било, майстор Стенуолд.