Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

На вратата на стаята му се почука силно и Стенуолд се измъкна от леглото да отвори. За пръв път от дълго време насам нямаше какво друго да прави, освен да зяпа в тавана. Никакви планове, никакви акции, никакъв повод да прегрупира наум агентите и контактите си. Чувстваше се унил и безсилен сега, когато най-после се бе изправил пред Събранието. Вече решенията щяха да ги вземат други.

Отвори вратата. Тиниса стоеше напрегната като струна в коридора. С изваден меч, забеляза той и сърцето му се сви.

— Какво?

— Събери си нещата — заръча тя. — Вземи оръжие и излез през задния вход.

— Осородните ли?

— Не — каза тя. — Собствените ти хора.

Врътна се към стълбите, но Стенуолд извика след нея:

— Как така моите хора? — Тръгна след нея, бос и по туника.

— Балкус дойде току-що — отговори тя, преполовила пътя надолу. — Казва, че отряд от градската стража е тръгнал насам заедно с един от делегатите.

— Е, нали точно това чакаме? — изтъкна Стенуолд.

— Чакаме съобщение, а не въоръжен отряд. Защо ще идват със стража, ако не за да те арестуват?

— Не може да бъде.

— Може! — извика му тя. — Побързай, преди да е станало късно!

— Няма! — викна на свой ред Стенуолд и стисна юмруци. — Това е моят град и ако управниците му не искат да ми помогнат, не виждам какво повече мога да сторя сам. Не ценя чак толкова свободата си. Дори Събранието да ме арестува, пак бих могъл да повлияя на делегатите. Няма да избягам, Тиниса. Но ти трябва да го направиш — ти и Балкус.

— Забрави — отсече тя. — Поне вземи някакво оръжие, а? Ако нещата са се обърнали на зле, може би не идват просто да те арестуват.

— Не може да бъде — повтори той, но все пак се върна в стаята, взе портупея си и го нагласи през рамо. Мечът натежа утешително на хълбока му.

Балкус и Тиниса го чакаха долу, единият с гвоздистрел, другият с рапира, най-чудатия почетен ескорт, който Стенуолд бе виждал някога. Застана между тях с ръка върху дръжката на меча и зачака участта си.

Тиниса ги посрещна на вратата — десетина смутени мъже от градската стража на Колегиум, с ризници и метални нагръдници, а сред тях побелял старец с официални одежди. Тиниса позна в него говорителя на Събранието, Линео Тадспар. Това сигурно трябваше да мине за знак на уважение, реши тя, да те арестува лично най-големият шеф.

— Какво искате? — попита го Тиниса. Държеше рапирата в ръка, но скрита зад вратата.

Тонът й не се хареса на стражарите и неколцина посегнаха предпазливо към дръжките на мечовете и боздуганите си.

— Извинете. Какво искате, майсторе на мантията говорителю Тадспар? — поправи се тя, осъзнала, че е не е нужно да усложнява допълнително ситуацията.

— Надявах се да поговоря с майстор Трудан, дете — отвърна преспокойно Тадспар.

— В такъв случай хората ви могат да изчакат на улицата, майстор Тадспар. Дано нямате нищо против.

Той се усмихна кротко.

— Не виждам за какво биха ми потрябвали. — Един от стражарите го подръпна притеснено за ръкава, но Тадспар му махна да се дръпне. — Нищо не ме заплашва, нали така. Доверието все трябва да започне отнякъде. А сега, дете, ще ме пуснеш ли да вляза?

Тиниса отстъпи крачка назад, като успя да пъхне рапирата си в ножницата, без мъжете отвън да разберат. Тадспар обаче я видя и вдигна вежда.

— Напоследък улиците на Колегиум са арена на разнообразни сблъсъци — отбеляза спокойно той. — В някои от които май си участвала и ти, скъпо дете. Скоро ще трябва да си поговорим за това. Колегиум все още е град, където властва законът.

— Нито капка кръв не съм проляла без основателна причина — увери го тя. — И не ми викайте така… не съм ви дете.

— Така изглежда. — Усмивка разчупи бръчките по лицето му. — Макар че на времето имаше сериозен дебат чие точно дете си. Стенуолд мълчеше като риба по въпроса, но ти растеше и аз скоро разбрах чия си. Когато стана на дванайсет, малцина помнеха Атриса… но аз я помнех и разбрах.

Сварена неподготвена, Тиниса го изгледа мълчаливо. После попита:

— Познавали сте майка ми?

— Два семестъра й преподавах логика и риторика. Беше любознателна студентка, необичайно качество за една паякородна жена.

Тиниса би го разпитвала още, ако не бяха стигнали до вратата към салона. Стенуолд седеше на масата и чакаше с привидно спокойствие, но Балкус стърчеше заплашително зад рамото му с гвоздистрел в ръка, насочен съвсем малко встрани от Тадспар.

— Майстор Трудан — поздрави старецът.

— Майстор Тадспар — отвърна официално Стенуолд, после добави: — Ще седнете ли?