Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Трябва да има и нещо повече от това… — започна Тото. — Трябва да дойде момент, когато войната ще свърши, защото оръжията ще са станали… толкова страшни, че ако една от страните ги използва, всички ще умрат.

Дрефос се засмя отново, все така в добро настроение.

— Така ли мислиш? Не съм съгласен. Няма толкова страшно оръжие, което хората да не използват. В деня, за който говориш ти, войната ще свърши, след като е свършило всичко останало.

— И ти се стремиш към това? — изуми се Тото.

— Погледни, момче! — Дрефос разпери ръцете си да обхване не само лагера, а и горящия град. — Какво от това би спасил? Махни моите машини и те пак ще се хванат за гърлата и ще се мушкат с мечове и ножове. Вземи им стоманата и те ще се млатят с тояги и камъни. Не можеш да ги спасиш — те са просто гориво за бойните машини. Само ние, Тото, ние сме смисълът, разумът. Единствено ние сред разрушението създаваме, създаваме, за да рушат те, и после да създадем нещо друго.

— Не мога да работя за теб — прошепна Тото, но нещо се бе надигнало в сърцето му, нещо, което отне силата от гласа му. То пулсираше в хармония с казаното от Дрефос и с безмилостното стерилно величие, за което говореше той.

— Помисли си само — продължи тихо Дрефос. — Помисли, гледай и се учи. Толкова ли е ужасно да си господар на света — да контролираш събитията, вместо да се носиш безсилно по течението? Ела, ще ти покажа някои неща, за които не си учил в Академията. Харесваш ми, Тото. Виждам, че имаш остър ум, ум на занаятчия. Това е най-ценното нещо на света и аз не ще позволя да се похаби.

Дрефос заслиза тромаво към земята, тъмните му криле се появиха един-два пъти, колкото да запази равновесие, а веднъж дори изсъска от болка, отпуснал по невнимание тежестта си върху ранения крак. Касзаат просто се спусна с крилете си, зарязвайки Тото да слиза бавно, скоба по скоба, и да се чуди дали Дрефос се е спуснал по същия начин, за да му угоди. Едва ли, реши накрая.

— Генералът и неговите клоуни явно са приключили за днес — отбеляза Дрефос, куцукайки към лагера. — Всъщност, приключили са завинаги, що се отнася до Тарк. Всичките планове са тук, в моята глава. Те само стоят с провиснали челюсти и чакат да им поднеса града на тепсия. Но нека ти покажа как се забавляват с играчките, които съм им дал. Там! — Металната му ръка се вдигна да посочи голяма палатка близо до центъра на лагера. Тримата влязоха вътре и се приближиха до голяма маса с военни карти и груба скица на Тарк.

— Бойният план е забележително прост, каквито са всички добри планове — обясни Дрефос на Тото. — Въздушните кораби засипват града със запалителни снаряди, а където има казарми или друга трудна цел — с насочени експлозиви. Запалителната смес, която разработих, гори с много висока температура — толкова висока, че може да напука камък, — но изгаря бързо, така че след като даден район е прочистен, имперските войници могат да навлязат в него без риск за живота си. По този начин ще превземем града улица по улица.

— Ами хората, които не са се изтеглили навреме? — попита Тото. — Няма как да изтеглят всички от поразените райони.

— Спомни си за възхитителното самообладание на мравкородните, Тото. Те не забравят никого, не изоставят никого, освен в най-краен случай. Дори цивилните са обучени да се евакуират в пълен ред. Така хиляди мравкородни ще напускат домовете си и ще се изтеглят към незасегнатите части от града. И в резултат всяка следваща бомбардировка с въздушните кораби ще става все по-ефикасна.

Тото се вгледа в картата — червени маркери за последните позиции на таркианската армия и жълто-черни за тежката ръка на Империята, която бавно пълзеше навътре, преодоляла крепостната стена.

Тото така и не бе успял да се наспи като хората. Вече четири дни Тарк се гърчеше под сияйната сянка на въздушните кораби. Един и същ безмилостен модел се повтаряше отново и отново. Таркианците даваха отпор на имперските отряди, а въздушните кораби се появяваха като природна стихия. Тогава таркианците се оттегляха или изгаряха. Една трета от града се беше превърнала в пепелище, а имперският напредък губеше блясъка си под саждите на огнените победи.

Колкото до Тото, той не можеше да се наспи добре, защото дори насън главата му беше пълна с идеи за дребни модификации, подобрения и други неща, които да направят процеса още по-ефикасен.

Денем придвижването му из лагера беше ограничено, защото Касзаат го държеше постоянно под око, а и наоколо винаги имаше стражи. Ала той и не смяташе да бяга. Нямаше къде да отиде. „Ще е по-лесно, ако просто ме убият“ — повтаряше си, но не правеше нищо, с което да ги провокира. От време на време Дрефос го викаше при себе си и го подлагаше на изпитания, задаваше му професионални въпроси или го водеше в голямата палатка с картите, за да му изнесе поредната лекция за принципите, по които се развива една битка. Изкуството на войната, от висшите стратегии до снабдяването, беше безкрайно интересно за полковника от помощните войски.