Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Самият Тото не бе разговарял с друг, освен с личната асистентка на Дрефос. Казваше се Касзаат и беше родом от град Сзар, далеч на север, близо до старата граница с Федерацията преди Дванайсетгодишната война да преначертае картите в полза на Империята. Беше пчелородна, откри той.

— Ти… робиня ли си на Дрефос? — попита я. Това му изглеждаше единственото логично обяснение.

Касзаат го изгледа студено. Беше с пет-шест години по-голяма от Тото и явно още не беше решила дали да го приеме като момче или като мъж, както и дали може да разговаря свободно с него.

— Не съм робиня — отговори остро тя. — Занаятчия съм.

— Не видях много жени тук… Не исках да… — Всъщност, беше видял точно две други жени и отношението към тях подсказваше, че са робини с едно-единствено предназначение. — Това означава ли, че си… част от тяхната армия?

— Няма друг начин — кимна тя. — Дрефос е полковник от помощната войска, а аз съм сержант. И мога да казвам на обикновените войници какво да правят.

— И те те слушат? — попита Тото, ококорен.

Тя явно се канеше да му се сопне отново, но накрая само се подсмихна. Сигурно разбираше откъде идва недоумението му.

— Понякога, но не им е приятно. Аз, все пак, съм жена. И то от по-нисша раса според техните представи. Биха имали същия проблем и с теб заради смесената ти кръв. Но и ти като мен ще си с по-висок чин, така че в крайна сметка ще трябва да ти се подчиняват.

— Аз… — Той увеси глава. — Не мога да работя за Дрефос. Осоидите са завоеватели, тирани… Те са зли.

— Няма такова нещо — побърза да възрази тя. — Няма добри и зли, има само хора, които правят това или онова. Колкото до осоидите, да, те правят ужасни неща, толкова ужасни, каквито не си сънувал дори. Правят ги, защото могат. И всеки друг би ги правил, ако можеше. Така че осородните не са изключение, следователно не са зли. Просто са най-силните. Ще дойде ден, когато това няма да е така, и тогава същите ужасни неща ще бъдат извършвани спрямо тях, навярно от същите хора, които доскоро са били техни жертви.

— Хора като твоя народ ли? — попита той и Касзаат присви внезапно очи.

— Говориш глупости! — сопна му се тя, но очите й казваха друго: „Говориш опасни неща“.

Държаха го в преградено кьоше на палатка, където разполагаше със сламеник и лампа. От другата страна на платнището имаше войници, които го наблюдаваха постоянно. А дори да се измъкнеше някак от палатката, щеше да се озове насред лагер, пълен с осоиди. Опиташе ли се да избяга, щяха да го убият.

Салма би се опитал, разбира се — би се издигнал в небето при първия сгоден случай. Дори в тъмното би намерил лесно пътя си, а и летеше по-бързо от осоидите. Само че Салма, разбира се, беше мъртъв.

Всеки път, когато се сетеше за това, в гърдите му сякаш се отваряше дупка. Беше оставил Салма да умре. Идеята да дойдат тук, идея, която мравкородните така наивно бяха приели, беше негова, на Тото. Все едно беше убил Салма със собствените си ръце.

— Никога не бих могъл да работя за Империята — заяви накрая той, не бойко, а безнадеждно. — Твърде много изгубих заради тях.

Ръката й се стрелна толкова бързо, че Тото се сви. Очакваше жената да го зашлеви, но тя само го хвана здраво за ухото и издърпа главата му към себе си. Сгърчен от болка и изненада, Тото я зяпна глуповато в очите.

— Нищо не знаеш ти — изсъска Касзаат. — Какво, народът ти, който не е и точно твой народ, ако се замислиш, ще падне под имперски хомот. Но твоите хора не са бойци. Най-вероятно ще се предадат и ще бъдат пощадени. Моите хора се сражаваха с осоидите, три години се сражавахме, бранехме всяка ферма и всеки форт, и всяко село, чак до портите на нашия Сзар. Ние сме хора верни. Бихме умрели за своята царица. Баща ми и майка ми, чичовците, вуйчовците, лелите ми, всички те дадоха живота си в битка. В битки по въздуха, в битки по земя. С арбалети, пики и брадви. Битки след битки. Осоидите щурмуваха стените на Сзар отново и отново. Трябваше да превземат града ни, защото той беше единственият им подстъп към Федерацията. Направиха ужасни неща. Набиваха нашите ранени на копия и прътове. Отровиха водата ни. Изклаха цели села, за да се откажем. И победиха. Отведоха царицата ни. Направиха я робиня, наложница на техния император. Така ние станахме техни. Изпълняваме заповедите им и се бием за тях. Сега те управляват Сзар и убиват всеки, който дръзне да каже и една дума срещу Империята. Отвеждат мъжете ни, за да ги направят войници, и ги хвърлят в най-кръвопролитните битки, пилеят живота им като пикня върху сух пясък. Изтощават ни с данъците си. Вземат всичко, което имаме, всичко, което произвеждаме и отглеждаме. Работим във фабриките им. Произвеждаме оръжие и доспехи за армията им. Поправяме машините им. Сражаваме се и умираме за тях на места като това, като този Тарк, за който не бяхме чували дори, и много от нас, повечето от нас, никога няма да видят семействата си, нито стените на родния си град.