Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Имперски?

— Не, не — побърза да го успокои Балкус. — Но е бая голям. Виждам някой да излиза напред… чакай, не е един, а поне десетина.

Затворен в търбуха на возилото, Стенуолд зачака на тръни. Скоро отвън долетя глас:

— Наблюдаваме ви от известно време. — Гласът беше с хелеронски акцент. — Не си мислете, че нямаме с какво да изтърбушим машинката ви. Казвайте кои сте, и по-бързо.

Стенуолд повиши глас, за да се чуе през корпуса:

— Стенуолд Трудан от Колегиум. А вие трябва да сте хората на Салма.

Кратка пауза, после:

— Същите. Хайде, тръгвайте. Очакват ви. — Водачът подкара автовозилото след тях към лагера. Веригите на машината хрущяха и занасяха по неравния терен. Щом спряха, Стенуолд се протегна нагоре, отвори люка и през отвора нахлу ярка дневна светлина.

Тиниса излезе първа. Ръката й лежеше върху дръжката на рапирата, а движенията й притежаваха свръхестествена пъргавина и увереност, каквато можеше да се роди само от смесването на богомолска и паешка кръв. Стенуолд изчака да му кимне, че всичко е наред, и едва тогава излезе от автовозилото. След като Тисамон беше останал в Колегиум, за да варди Талрик, Тиниса бе поела охраната на Стенуолд и се отнасяше към тази задача с цялата сериозност на богомолската си половинка. Стенуолд чу Балкус да измъква едрата си снага през тесния люк: гвоздистрелът му дрънчеше и стържеше по бронираната обшивка.

Лагерът представляваше жалка гледка — окъсани палатки и вдигнати набързо навеси без план и мисъл в подредбата. От друга страна, предположи Стенуолд, сигурно можеха да вдигнат лагера толкова бързо, колкото го бяха направили, и да изчезнат в пущинака при първия знак за приближаването на имперски отряд. Тук, в сухите земи източно от Сарн, имаше изобилие от удобни долчинки и ждрела, където да се криеш на спокойствие. „А сред следовниците на Салма със сигурност има такива, които познават околността като петте си пръста.“

В лагера имаше най-малко стотина души, а още поне петдесетина, ако не и повече, сигурно бяха излезли на разузнаване или на лов, прецени Стенуолд. Истинска сбирщина, откъдето и да ги погледнеш. Имаше представители на пет-шест раси, виждаха се и много полуродни. Всички бяха добре въоръжени, носеха кожени доспехи, немалко имаха плетени ризници. Тук-там се виждаха дори пребоядисани имперски брони, Стенуолд зърна и доста мечове осородна направа. Хората на Салма явно не си бяха клатили краката.

А сетне погледът му забърса позната физиономия.

„Салма.“

Младежът се беше променил толкова много, че Стенуолд едва го позна. Беше като меч, претопен и изкован наново, в огън и кръв — омаломощен и отслабнал от тежки рани, закоравял и обрулен от живота на открито, белязан от тежестта на поетата отговорност. Вместо шикозните тоалети, с които се гиздеше в Колегиум, сега Салма носеше кожени доспехи, подсилени с капси и дълги до коленете, но срязани на четири места, за да не затрудняват движенията му. Имаше си и шлем мравкородна направа, късият меч на колана му беше със същия произход, а в ръка стискаше като сопа дълъг неопънат лък. Лицето му беше изпито, очите — хлътнали, а златистата му кожа беше покрита с фин слой прах. Приличаше на чуждоземен боен лорд или на разбойнически главатар, свиреп, опасен и екзотичен. Почти нищо не беше останало от безгрижния студент във Великата академия.

— Здравей, Салма — каза Стенуолд и побърза да се поправи: — Принц Салме Диен.

— Само Салма — отвърна благородникът от Федерацията на водните кончета, пристъпи напред и стисна ръката на Стенуолд. Стисна я уверено, като равен с равен, а не като студент с преподавател. — Доста време изтече, Стен. От Мина. — Преживяното след последната им среща беше белязало лицето му. Погледът му се отдели от Стенуолд и се спря малко зад него. — Здравей, Тиниса.

Тя го гледаше смутено.

— Виж се само — каза накрая. — Пораснал си. — Тръгна към него, протегнала ръка напред, сякаш не вярваше докрай на очите си. А после погледът й се спря на жената, която стоеше на крачка зад Салма, закачулена и заметната в кафеникав плащ, с лице, по което се гонеха сияйни дъги. Сянка прекоси лицето на Тиниса и тя отклони поглед и прошепна: — О, ясно.

Салма се взираше в нея. Мълчанието се проточи.

Стенуолд отвори уста да каже нещо, после я затвори. Усещаше напрежение, което не можеше да си обясни. Плъзна поглед по окъсаните следовници на водното конче.

— Неро ми каза това-онова за приключенията ви — каза накрая.