Отраженията…
Седа сведе погледа към мраморните плочки под краката си, защото само те напомняха за стаята, в която беше влязла. Ала можеше да разчита единствено на осезанието си, на усещането за твърдостта на камъка, защото очите й съзираха само далечна мешавица от звезди, мрак и разкривени отражения на кльощавото комарско лице, а ушите й упорито твърдяха, че пространството наоколо й е огромно, с далечни изгубени ветрове, които се блъскат безкрай през лабиринт от проходи…
Имаше само негови отражения. И нито едно нейно.
— Не се дърпайте — промърмори той. — Рискът е голям, но печалбата ще е по-голяма. Елате при мен. Елате сега.
Най-близкото отражение се обърна да я погледне и Седа осъзна, че това изобщо не е Уктебри. Вратът на отражението беше по-кльощав, над сбръчканата шия висеше проскубана брада. По-стар мъж от същата раса, със същите кървавочервени изпъкнали очи. Имаше и други, някои нямаха буцестото рождено петно на Уктебри, видя тя, други бяха сгърбени старици, грозни и оплешивяващи като мъжете. Бяха се обърнали един по един и сега всички гледаха към нея, а тя не успяваше да различи Уктебри сред множеството. Съвкупната злост, която се излъчваше от двайсетината хилави червенооки чудовища, я смрази до мозъка на костите, но тя въпреки това не сведе поглед. Не отстъпи. Знаеше, че побегне ли сега, ще се озове отвъд изчезналите стени на мраморната стая и повече никой никога няма да я види.
— Тя ни вижда — каза един от комарородните.
— Да — каза друг и Седа позна в него Уктебри. — Да, вижда ви. — В тона му се усещаше неприкрито облекчение и Седа разбра, че е издържала изпитанието.
— Какво?… — Гласът й прозвуча задавено, затова тя преглътна и пробва отново: — Какво означава това?
— Че си влязла в нашия свят — обади се друг глас, но сред трепкащите светлини Седа не разбра кой от навалицата е проговорил. — Че можем да те използваме.
— Нямам желание да бъда използвана — натърти тя. — Не съм ваше оръдие.
— Да, добре ще се справи — каза една от жените. — Преценката ти както винаги е безупречна, Уктебри.
— Какво знае тя? Колко си й казал? — попита друг, изпълнен с подозрение глас.
— Достатъчно. Само каквото трябва да знае — отвърна Уктебри. — Но смятам да й покажа още. Тя ще постигне повече по своя воля, отколкото чрез принуда, но за тази цел трябва да й поотпуснем юздите.
— Говориш в ухото на техния император — обади се един: изрече титлата с нескрита подигравка.
— Да, и знам кой звук ще стигне най-ясно до него — отвърна сухо Уктебри, където и да беше в момента. — Имам поръчка за някой от слугите ни, онзи, който може най-бързо да стигне до Сзар.
— Градът на пчелородните? Защо да се занимаваме с онези примитиви?
— О, по една дребна причина — каза Уктебри и Седа най-после го различи ясно сред другите комарородни. — Една дребна вест, която е добре да стигне до Сзар.
Конникът като че ли изобщо нямаше намерение да спира на бариерата на казармите в Скиел и постовите се разкрещяха предупредително. Той все пак дръпна юздите, смъкна се на земята и вдигна свита в юмрук ръка да ги спре. Яздил бе дни и нощи без почивка.
— Кой си ти бе?! — извика отново сержантът, после видя лейтенантските нашивки и побърза да добави едно „сър“.
Пратеникът бръкна под туниката си, извади сгънат лист и го бутна в ръцете му. Сержантът го взе мълчаливо и махна да донесат фенер. Плъзна поглед по написаното, изруга под нос и върна документа на новодошлия. Лейтенантът кимна. Олюляваше се от умора.
— Погрижете се за коня — извика сержантът. — Заведете лейтенанта да поседне някъде, дайте му нещо за ядене и пиене. Някой да иде при полковника… при новия полковник, сещате се… да му каже, че има съобщение за него.
Пратеникът се остави да го заведат в казармената столова, празна по това време на денонощието. Отпи жадно от предложеното вино, но яхнията не погледна. Последните няколко дни бяха най-ужасните в живота му — не самата езда, защото тя му беше специалност, а многобройните опити да го спрат по най-сигурния и окончателен начин. Носеше вест, която някой се опитваше да задържи под похлупак, но ето че най-после беше тук, при човека, от когото искаха да запазят вестта в тайна.
Един войник дотича в столовата и козирува.
— Полковникът ще ви приеме веднага, сър.
Пратеникът кимна, гаврътна виното и остави чашата.
След броени минути щеше да се изправи пред велик мъж, мъж, за когото беше работил години наред, но така и не беше срещал лице в лице. Трудните времена отваряха редки възможности. Последва войника по стълбите към офицерските квартири и навътре по коридора. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-високи ставаха офицерските чинове на табелките по вратите, толкова по-високо се изкачваше лейтенантът в йерархичната стълбица.
Читать дальше