Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Одиса козирува като добър офицер от Рекеф, нарами раницата си и си тръгна. Пое по улиците на север, повървя доста, а когато се увери, че не я следят, обърна палтото си, вдигна си качулката, промени дори походката си и тръгна назад към пристанището. Направи всичко това, без да се замисля, водена от обучението си и от вродените инстинкти на своята раса.

Стигна до долнопробната крайбрежна кръчма и зачака своя човек. „Не своя човек — сгълча се тя. — Този начин на мислене рано или късно ще ми види сметката.“

Важно бе да внимава с него, защото слуховете бяха верни — Честа наистина беше убивал пратениците на своите потенциални клиенти, когато сметнеше, че се опитват да купят политическата му лоялност, а не просто да го наемат в качеството му на платен убиец. Когато най-после го видя да идва и да сяда на обичайната си маса, небето вече бе притъмняло. След пороя от по-рано, когато вятърът гонеше пелени от дъжд по водната повърхност, сега Езгнано приличаше на гладко огледало, което отразяваше луната и звездите.

Предпочитаната от Честа маса му осигуряваше добър изглед към всички, които влизаха в кръчмата, и лесен път за бягство към водата при нужда. Преди появата на Честа масата бе стояла празна, дали заради изричните инструкции на кръчмаря, или защото редовните клиенти знаеха, че убиецът предпочита именно нея, Одиса не знаеше, а и нямаше особено значение. Тръгна бавно към него, като се постара да я види навреме. Сигурна бе, че инстинктите му са мълниеносни като натегнатата тетива на лък. Нямаше смисъл да ги отприщва.

— Ти — каза Честа, вдигнал поглед към нея, — играеш много сложна игра.

Може и да беше заблудила шпионите на капитан Хавел с импровизираната си дегизировка, но Честа я беше познал веднага.

Одиса седна и плъзна поглед по красивата водна шир. Самотна галера напускаше бавно пристанището, греблата й се трудеха усилно в пълното безветрие на настъпващата нощ.

— Мислех, че етикетът на наемните убийци им забранява да разпитват работодателите си — каза тя.

— Е, аз така и не се научих на добри маниери.

Позволи си да го огледа. Лицето му й се стори младо, а после той наклони глава и чертите му изведнъж придобиха зрелостта на доста по-възрастен. Според източниците й Честа беше прехвърлил четиридесетте, но от каквато и раса да беше, представителите й явно остаряваха също толкова красиво, колкото и нейните сънародници.

— Закъсня — отбеляза Одиса.

— Напротив, появих се в най-подходящия момент. Както винаги.

— Едва не ги убиха — каза тя.

— Да. Едва.

— Подобен драматизъм не е ли в ущърб на занаята ти?

Той се вгледа в нея и Одиса се запита дали не е преминала границата.

— Драмата е всичко — каза меко той. — Драмата е в центъра, тя е причината. Мислех, че поне ти го разбираш, защото си паякородна, а вашите хора живеят заради едното шоу. Аз не убивам, защото обичам убийствата. Не убивам, за да трупам богатство. Не убивам в името на някаква кауза или идеология. Убивам така, както актьорът излиза на сцената и както добрият атлет застава на старта. Убивам, защото в броените секунди на екзекуцията аз съм изключителен. Завършен.

Одиса рискува да го ядоса още малко:

— Тогава защо не си станал актьор, убиецо?

— Защото не ме бива в преструвките, ако не друго. Аз имам само един талант. Едно наследство.

Тя бръкна в кесията на колана си и видя как Честа настръхва, но напрежението му се отля без следа, когато от кесията излязоха само увити на руло монети.

— Ето ти дължимата плата. Човек като теб едва ли има живи длъжници.

— Заради обидата — каза той. — Не заради парите.

— Разбира се. — Тя плъзна рулото монети по масата, а той се пресегна мълниеносно без никакво предупреждение и прикова ръката й към дървения плот.

— Да не мислиш, че живея в дворец, паешко момиче? — Гласът му беше толкова тих, че Одиса едва го чу през шума на сърцето в ушите си. — Да не мислиш, че ям от позлатени чинии и имам цяла сюрия слуги, които да ми прислужват? Мислиш ли, че аз, такъв, какъвто съм, един ден просто ще се оттегля от занаята и ще си живея царски като паякороден лорд, потънал в лукс и наслади?

Хватката му й причиняваше болка, но Одиса не го показа. Гледаше го право в очите.

— И две нощи не мога да спя на едно и също място — продължи той. — А когато спя, дори насън се ослушвам за стъпки пред вратата и ръка на прозореца. Ям, когато сваря. Нямам приятели, защото не мога да се доверя никому. Имам стотици врагове, всичките с добро основание да искат смъртта ми, стотици клиенти, които биха предпочели да замлъкна завинаги. Имам само онова, което се вижда с просто око, паячке — оръдията на своя занаят. Не ми трябва нищо, което не мога да нося със себе си. Рисковете на едно обвързване — било с хора, било с недвижима собственост — са неприемливи за мен. Имам един кат дрехи, имам оръжията си, имам репутацията си. Ето това е животът на великия убиец.