Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Но ти си герой в очите на хората — възрази изтръпнала тя.

— На хората като цяло — може би, но на всеки поотделно съм враг. Никой от тях не би ме черпил питие в таверна, а дори да го направи, аз не бих го изпил, защото нямам доверие никому.

— Но всичките тези пари… услугите ти са безобразно скъпи. Какво правиш с тях?

Той се усмихна и пусна ръката й. По китката й останаха бели петна.

— Знам ли, може би ги заравям на скришно място. Или ги раздавам на просяците. Или ги инвестирам в търговията с подправки. Или пък ги хвърлям във водите на Езгнано. Когато умра, никой няма и да разбере. — Изгледа я с подозрение и отсече: — Толкоз за мен. Ако бях любопитен соларниец, бих се запитал защо една паякородна, която уж работи за осите, се опитва да предпази враговете им. Бих се зачудил какво ли става.

— Е, това ще трябва да си остане моя тайна — каза тя и стана.

Той не направи опит да я спре, но когато Одиса се обърна, добави:

— Чувствам, че в близко бъдеще Соларно ще се превърне в много интересно място и доста пренаселено. Чудя се защо ли ми минават такива мисли.

— Може би трябва да попътуваш и да разшириш обхвата на тази твоя безценна репутация — каза Одиса.

— О, по всичко личи, че уменията ми и занапред ще се търсят тук — подхвърли той. Погледът, с който я прикова, беше поглед на хищник. — Ти си много изящна, паячке, много умна и много сложна. Внимавай как плетеш паяжината си. Ще ми е неприятно, ако в недалечно бъдеще някой ми даде твоето име.

Балкус седеше на една скамейка във Форума на умелите и гледаше как жената водно конче танцува във въздуха. Слънчевата светлина се вливаше на снопове през четирите отворени врати на залата и се отразяваше в бронята й, все едно жената е обвита в дъга. Мечът с късо острие и дълга дръжка се стрелкаше мълниеносно, преминаваше от ръка в ръка, понякога танцуваше и в двете, но не спираше и за миг.

Фелисе Миен провеждаше ежедневната си тренировка.

— Той ти е заръчал да я държиш под око, нали?

Балкус изви глава да погледне към паякородния, Дестрахис, който седеше няколко реда по-нагоре от него. Дестрахис беше мистерия, а Балкус нямаше време да се занимава с разгадаването на мистерии.

— Кой е „той“? — попита мравкородният.

— „Той“ е майстор Трудан — отвърна Дестрахис. Беше стар или поне изглеждаше стар. Дългата му коса се беше прошарила, а вместо с изящната лекота на паякородните, движенията му се отличаваха с деликатно, премерено търпение. Разбира се, всичко това можеше да е само преструвка, която да свали гарда на околните. Беше паяк все пак.

Балкус тъкмо отваряше уста да отговори, когато Дестрахис продължи:

— Защото заминава и прочие.

— Не е тайна, че Трудан потегля на север — каза Балкус. — А някой трябва да държи под око тази твоя приятелка.

— Аз я държа под око — подчерта Дестрахис. — Но ти може би имаше предвид някой, който заслужава доверие.

— Ние не те познаваме — потвърди без колебание Балкус.

— Нещо повече, богомолкородният приятел на Трудан е взел съдбата й присърце, но не мисля, че харесва особено теб.

Дългото лице на Дестрахис се изкриви в гримаса.

— В Селдис и Сиенис хората се присмиват на богомолките и тяхната отмъстителност — каза той. — Само че там рядко идват богомолки. Колкото до другото, аз сигурно съм единственият паяк, когото ще чуеш да признава, че не е достоен за безпрекословно доверие. И преди съм се провалял.

— Като всички нас. — Балкус отново насочи поглед към Фелисе Миен. Тя още се упражняваше и мравкородният мълчаливо се загледа във въздушните й пируети. Безспорно беше красива, но отдалече. Отблизо красотата й можеше да бъде опасна. Самото й присъствие го караше да посяга инстинктивно към дръжката на меча си — импулс, който потискаше грижливо, защото и най-невинният жест можеше да предизвика бурна реакция в неуравновесения й мозък.

— Истинска загадка, между другото — продължи Дестрахис с школувания си глас. — Преди премеждието не са я смятали за чак толкова добра с меча. Била е обучена, разбира се. Мерсерите си служат отлично и с меча, и с лъка, но това… този майсторлък се появил изневиделица след като загубила семейството си.

Балкус кимна. Упорито се опитваше да проследи движенията на Фелисе Миен, но за пореден път установи, че погледът му не е достатъчно бърз за целта.

— Много е приятно за окото, признавам — каза той с демонстративно пренебрежение, — но аз си предпочитам моя начин. — И потупа гвоздистрела, който лежеше на скамейката до него.