Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Значи Фелисе се готвеше за нов двубой помежду им — в който или щеше да спечели Тисамон, или щеше да го убие; или той щеше да убие нея.

А може би Фелисе беше избрала правилния подход, помисли си тъжно той. Може би така разбираха любовта богомолкородните.

Само десетница след поражението на векианците инженерите от Академията бяха възстановили релсовия път между Сарн и Колегиум и потокът завръщащи се бежанци, най-вече уплашени деца, напомни на колегиумци, че макар сарнианските им съюзници да бяха пратили само символична военна помощ, все пак бяха изиграли своята роля в съхраняването на града им.

Дошло беше време да се потвърдят старите съюзи, а и да се сключат нови, надяваше се Стенуолд. Моментът беше критичен, защото ако Равнините не се обединяха сега, до края на годината Империята щеше да ги е прегазила град след град.

Минали бяха няколко години от последното му идване в Сарн. Подозираше, че промените, които се забелязваха в града, са само на няколко месеца, защото мравкородните не променяха нищо без нужда. Те бяха хора на традицията, на установените порядки. Сега обаче някой им беше разритал мравуняка.

Виждаше се с просто око как осите са нарушили обичайния им начин на живот. Почти една трета от крепостните стени бяха напъплени от скелета, сякаш огромен метален паяк се е заел да консервира града за по-нататъшно похапване. Сградите покрай пътя успоредно на релсовите линии бяха разрушени, а теренът — заравнен, за да се лиши бъдещият завоевател от удобно прикритие, нищо че основната атака най-вероятно щеше да дойде от въздуха. Крепостните стени също търпяха промяна — вместо да ограждат града в плавна дъга, сега те се бяха сдобили с множество остри ъгли. Надвиснали контрафорси стърчаха навън, осигурявайки на защитниците удобна позиция за стрелба към вътрешността на обсаждащата армия; строяха се странни бойници, много високи, издадени навън, а после обратно навътре, така че да предпазват арбалетчиците, докато те стрелят по летящия враг през отворите в тавана. Стената беше обсипана с отбранителни машини и с приближаването на релсовото автовозило Стенуолд видя как един невъзможно висок кран вдига поредната на позиция. Имаше оловомети с широки цеви и балисти за многократна стрелба със стоманена обшивка. Имаше и оръжия, каквито Стенуолд не беше виждал — сложни тръбни устройства, навярно серийните скрапомети, за които беше чул да се говори и които изстрелвали във въздуха толкова много железни отломки, че помитали всичко летящо. Видя как машините се обръщат и накланят пробно, а от сглобките им съска пара. Всички отбранителни гнезда върху стената бяха подсилени отпред и отгоре с щитове, които да защитават механиците. Понеже бяха твърде тежки за ръчно управление, машините се задвижваха с пара или с часовников механизъм.

„Май нямат точна представа какво правят“ — реши Стенуолд, но пък гледката беше обнадеждаваща. Поне правеха нещо. Сарнианците, с подкрепата на изобретателните колегиумски занаятчии, се готвеха да дадат сериозен отпор на осите.

Пред стените имаше бункери и наземни отбранителни гнезда. Бункерите вероятно бяха свързани с подземните нива на града, обитавани от насекомите, които сарнианците използваха като товарни животни. Стенуолд се надяваше, че доказателствата за тази трескава дейност ще впечатлят и другите така, както бяха впечатлили него.

Насреща му дремеше мравкороден със светла кожа. Казваше се Паропс и беше от Тарк. При нормални обстоятелства никой таркианец не би дръзнал да стъпи в Сарн, ако му е мил животът. Само че Тарк беше паднал в ръцете на осите и Паропс охотно се бе съгласил да придружи Стенуолд в това пътуване. Последният и единствен шанс на Тарк се криеше в пълното поражение на Империята и Паропс беше готов да наруши неписаните правила на вековната омраза между мравешките градове в името на тази цел. Готов беше на всичко, което съдържа в себе си надежда.

„Ако разгромим осите“ — напомни си Стенуолд. „Ако“ беше отровна дума. „Нека първо разгромим осите.“ Защото дори спояването на единен фронт срещу Империята изглеждаше почти невъзможно. Всички дърпаха в различни посоки. Все едно се опитваш да прогониш мухи през отворен прозорец — едва си ги изкарал навън и те пак прииждат.

Освен Паропс със Стенуолд бяха дошли само двама от хората му — Спера, която в момента спеше свита на една от седалките въпреки рева на двигателя и тракането на колелетата по релсите, и Ариана. Пребледняла от този необичаен за нея транспорт, паякородната седеше до него, отпуснала глава на закръгленото му рамо. Пътуването по релсовия път беше най-бързият и кажи-речи най-евтиният начин да стигнеш някъде в последно време, но за Неумелите беше мъчително преживяване.