Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Таки, ще ми кажеш ли какво става, моля те? — настоя Че. — Да не би… да не би да е поредната щуротия, която си спретвате веднъж месечно, или нещо такова?

— Челядинке, вие, бръмбарите, никога ли не поглеждате към небето? — попита я остро Таки.

Че погледна нагоре, замръзна, а после се свлече на колене. До нея Неро псуваше като пристанищен работник, поразен от същата гледка.

В небето над Соларно висеше огромен въздушен кораб, балонът се издуваше върху вътрешна конструкция от яки греди, а гондолата почти не му отстъпваше по дължина. Цяло съзвездие от светлини обточваше корпуса, провесени на въжета лампи, които хвърляха зловещия си светлик над града и осветяваха основата на гигантския балон.

Гондолата беше надупчена от отвори и Че изтръпна при спомена за огнената участ на Тарк. Но този кораб не беше свръхмодерен бомбардировач. Не, „Звездно гнездо“ имаше само едно бойно предназначение.

Някакви неща падаха едно подир друго през отворите. Не неща, а войници, които разперваха криле на половината път надолу и се спускаха връз града в отряди от по двайсет до петдесет души. Въздушният кораб беше пълен със стотици имперски войници, които дебаркираха в Соларно по най-прекия път.

— А ей там са нашите стари познайници — каза Таки и посочи. Че различи очертанията им на облачния фон — още два въздушни кораба, големи сами по себе си, но нищожни в сравнение с чудовището, което ескортираха, всеки с по четири понтона за ортоптери. Част от летящите машини вече се бяха разкачили от понтоните и кръжаха над събуждащия се град.

— Ама какво правят? — смотолеви Че.

— Това е нашествие, скъпа — обясни й Неро. — Превземат града.

— И са взели страха на Кристалните, които са толкова тъпи, че са хукнали да им помагат — добави Таки. — Но ако този кораб продължава да сипе войници със същото темпо, скоро осите не ще имат нужда от ничия помощ. Хайде.

— Хайде къде? — попита Че.

— Какво, мислиш, ще направят с вас, когато ви хванат, равнинке? — тросна се Таки. — Трябва да ви изведем от града. Към Равнините, към Принцеп, някъде.

— Пристанището? — предложи Че. — Лодка?

— Не, летището, преди да е станало късно — заяви Таки. — Хайде тръгвайте. Никой не знае по-къс път до летището от мен.

Соларно се гърчеше в хватката на нашествието. На стотина метра от къща Дестиавел друга палата на аристократи гореше в пламъци, а по входовете й се водеха битки толкова ожесточени, че не беше ясно дали тези вътре искат да избягат, или другите отвън са решили да се хвърлят в огъня. Цветни шарфове не се виждаха, забеляза Че. Може би ставаше въпрос за частна вражда, възползвала се от шанса си за кулминация. Навсякъде соларнийци бяха заети да се избиват един друг, тук-там се виждаха оси, които наблюдаваха отстрани уличните сражения и явно не можеха да разберат дали пишман съюзниците им печелят, или губят.

„Всичките им политически фракции, сложната им система от управителни органи… а накрая се оказва, че градът е бил просто буре с огнепрах, готово да избухне при първата искра.“ Сега, след като Кристалните бяха нарушили крехкия баланс под диктовката на осите, всички соларнийски партии бяха грабнали оръжие. Ако нямаше външна намеса, предположи Че, всичко щеше да се сведе до една нощ на насилие, а на сутринта нещата щяха да се върнат по местата си. Ала този път осите щяха да раздухат усърдно пламъка и утре сутрин Соларно щеше да се събуди като придатък на тяхната империя. Хората, които сега се избиваха толкова ентусиазирано, утре щяха да се отърсят от временното си умопомрачение и да разберат, че вече не са свободни.

Таки ги водеше право напред, понякога тичаше, друг път летеше, но после спря изведнъж и без предупреждение. Гледаше втренчено пред себе си. Към някаква таверна, която, според Че, с нищо не се отличаваше от многото питейни заведения в града. Освен по това, че в момента я плячкосваха. Предната врата беше разбита, млади мъже и жени тършуваха вътре за ценности. Виждаха се шарфове на поне две партии и Че отново предположи, че акцията е от частно естество, а не е дело на политически функционери.

— Таки? — Тя побутна мухородната. — Какво има?

— Просто… ти няма да разбереш — каза момичето. — Вече никога няма да е същото, нали?

— Можете да се биете с осите и…

— Проблемът не е в осите. Ти наистина не разбираш. Тук си само от няколко дни. Аз съм соларнийка и това е моят дом. Тук… тук се събирахме да пийнем — аз, Ниамед, Амре и другите. В тази кръчма го убиха.