Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Ужасният глас прозвуча отново, по-близо този път, и Че мярна пред себе си сиводрех силует, който бързаше, теглен от чудовищните призиви. Извика името му, но мамещият глас удави нейния с безсловесния си копнеж.

А сетне видя пред себе си нещо, което имаше място единствено в сънищата, в най-лошите кошмари, нещо менящо се в свирепата прегръдка на живи тръни — невиждана мерзост, и все пак запазила бегла прилика с човешкото. Ахеос наближаваше нещото охотно, с нетърпение дори, и тя му изкрещя да спре, понечи да се затича отново, но изведнъж я заля болка, обгърна я отвсякъде. Дъждовните капки се превърнаха в оси, които я жилеха, принуждаваха я да се върне. Хоровото жужене на крилцата им нарасна до гръмовен рев…

— Че! Че! Събуди се!

Тя се надигна рязко и впери сляп поглед в мрака, забравила, че само една нейна мисъл е достатъчна да го разпръсне.

А после си спомни и го направи. И видя Таки да стои на прага с разрошена коса. Пилотските й дрехи, очевидно навлечени набързо, висяха разкопчани.

— Какво?

— Че! — извика мухородната. — Ставай. Събери си нещата! Просто го направи, моля те!

А после си тръгна и през тропота на бързите й крачки Че различи звуци на битка — звън на мечове, вик на болка.

„Бият се тук, в сградата.“

Скочи като ужилена от леглото, само по туника. В къщата на Дестиавелите се водеше битка.

„Има и нещо друго обаче… чувам и нещо друго, но какво?“ Ала битката се приближаваше и трясъкът на стомана погълна издайническия звук, преди да го е разгадала. Тя грабна кожените си занаятчийски дрехи от ниската масичка, където прислугата ги беше оставила почистени и сгънати прилежно. Сториха й се внезапно отеснели, прекалено колосани, някакви конци й пречеха да пъхне ръце в ръкавите. Успя някак да ги нахлузи през главата си и се зае да стегне каишките от едната страна, но малките катарами се хлъзгаха в тромавите й пръсти.

Вдигна глава, доловила нечия поява на вратата, и застина. Не беше Таки, а някакъв соларниец с бели панталони, бяла туника и меч с тънко извито острие в ръка. Слабата светлина откъм коридора разкриваше цвета на шарфа и плоската му шапка — бяха сини. Цветът на Кристалната партия, политическия враг на Джениса.

Голокрака и с петлеещ се кожен жакет, Че се хвърли към меча си, стисна дръжката и го дръпна от масата с надеждата поне този път острието да се изхлузи само̀ от ножницата. Не се получи, естествено, и в ръката й се озова целият комплект с все колана. Че замахна странично, за да освободи острието, и тежката катарама на колана фрасна стреснатия мъж през лицето.

Ако не беше тази неволна атака, соларниецът със синята шапка може би щеше да постъпи другояче, но сега се хвърли към нея, размахал меча си. Че замахна отново в широка дъга — с меча, ножницата и всичко, — коланът се оплете в острието на нападателя и двамата се озоваха много близо един до друг, озъбени лице в лице. Той посегна към кинжала, затъкнат в колана му, тя пък успя най-сетне да изтегли меча си от ножницата и прониза мъжа право в корема.

Този път навреме си спомни, че трябва да стисне силно дръжката и да не я пуска, докато мъжът не се изхлузи докрай от острието, теглен от собствената си тежест. Хвърли поглед към вратата и видя Неро да стои там, с бинтована ръка и изненадана физиономия.

— Какво става? — викна задъхано тя.

— Местната политическа ситуация, изглежда, е загрубяла драстично през изминалата нощ — каза той. Изглеждаше не по-малко сащисан от нея. — Таки рече да се махаме оттук — добави Неро и на Че тази идея й се видя не по-лоша от всяка друга.

Дооблече се набързо и макар по коридорите да се валяха немалко трупове, двамата стигнаха до централния атриум на голямата къща, без да налетят на нови врагове. Точно там ги откри Таки, когато влетя в помещението, следвана по петите от Далре и шепа пазачи от частната охрана на Дестиавелите.

— Трябва да изчезваме — развика се мухородното момиче. — Трябва да се махнем веднага от къщата.

— Няма да споря с теб — увери я Неро.

— Какво е станало? Защо Кристалните ви нападат?

— Кристалните?! — повтори глуповато Таки и я зяпна невярващо. — Мислиш, че те ни нападат? Тази банда клоуни?

— Тогава какво?… — започна Че, но Таки вече тичаше и им крещеше да я последват.

При централния вход се водеше битка, но Таки намери странична врата, където всичко беше спокойно, и ги изведе на улицата. Трима от пазачите хукнаха моментално да заобиколят откъм фасадата и да изненадат нападателите в гръб. Далре и един солиден на вид соларниец останаха с тях.