Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Хайде де! — изкрещя той на безразличната врата. Светлината откъм прозореца бавно избледняваше. — Разпитайте ме поне! Говорете с мен, моля ви!

Чу резето да изстъргва и бързо се дръпна назад. Вратата се отвори. От другата й страна имаше осветен с газени лампи коридор. Таванът беше толкова нисък, че сарнианецът стоеше приведен. Стенуолд за миг се уплаши, че е стрелецът с арбалета. Не, не беше той, отдъхна си Стенуолд, просто мравкородните си приличаха до един. Вгледаше ли се, би могъл да различи в лицето на мъжа чертите на едрия Балкус… и дори на отдавна загиналия Мариус, приятеля от студентските му години.

Мъжът го гледаше колебливо. Облечен беше със същата ризница като другите мравкородни войници, поредният анонимен пазач.

— Е? — подкани го Стенуолд.

— Съжалявам, реших, че искате да ни кажете нещо — каза пазачът и понечи да затвори вратата.

— Чакай! — извика Стенуолд. — Чакай. Виж, трябва да ми кажеш… трябва да знам какво става със съюза. Още колко ще ме държите тук? Придружителките ми? Какво ще стане с нас?

Пазачът го гледаше безизразно и Стенуолд продължи:

— Аз съм Стенуолд Трудан от Колегиум. Виж, станала е грешка. Ужасна грешка. Бях при царицата и…

— Да, ти си от онези, които са нападнали нашата царица — прекъсна го студено пазачът.

— Не е вярно! Бях там, но се опитах да я спася! Моля те, моите придружителки могат да…

— Вече се провеждат разпити — уведоми го пазачът. — Ще дойде и твоят ред.

От тона му Стенуолд изтръпна.

— Разпити… — „Какво, съюзяваме се с тях и приемаме, че са загърбили тези неща. Нашите сарниански приятели…“ А явно още имаха специални стаи за разпити. Стаи и машини. — Моля те, ако само ми позволиш да говоря с някого…

— Ще дойде и твоят ред — повтори непоколебимо мравкородният, а после, изглежда, го застигна нова мисъл, послание от другаде. — Всъщност вече е дошъл. Колко навреме. — Изгледа замислено Стенуолд, после извади меча си. — Не можеш да избягаш, а ако ме нападнеш, ще платиш скъпо за дързостта си и целият град ще разбере.

— Да, разбирам и нямам намерение да влошавам нещата допълнително. Достатъчно лоши са и така — каза уморено Стенуолд.

— Добре. А сега излез от килията.

Стенуолд тръгна. Накуцваше. Движеше се бавно и предпазливо, като внимаваше да държи ръцете си така, че да не събуди и за миг подозренията на пазача. Бръмбарородните бяха издръжливи физически, но рана от арбалетна стрела в крака не можеше да оздравее само за една нощ в затвора.

Вървяха по коридори с ниски тавани, имаше много завои и тъмни разклонения. Последните сигурно водеха към насекомското гнездо под града, реши Стенуолд. Откъм тунелите долитаха смътни звуци, издавани от създания, които живееха в пълен мрак, усещаше се и силна тръпчива миризма. Междувременно пазачът го водеше все по-нагоре, коридорите бяха с осезаем наклон, и наистина — скоро в стените им се появиха прозорци, малки, зарешетени и под самия таван, до някои водеха стъпала, така че войник с арбалет да клекне пред тях и да защитава тази подземна част на града.

— Къде сме? — попита по някое време Стенуолд.

— В двореца — отвърна пазачът. — В онази част от него, която вие, чужденците, рядко имате повод да видите. Трябва да се чувстваш поласкан.

Минаха през някаква врата и се озоваха в стая с бюро. Нямаше зловещи машини. Засега.

Зад бюрото седеше сарнианка и пишеше нещо. Продължи да пише и след като влязоха, дори не вдигна поглед към Стенуолд, а го остави да чака.

Чакането се проточи толкова дълго, че той се отпусна на колене, притиснал ръка към раната на крака си. Мина още време и той се изкашля с надежда да й привлече вниманието, но напразно. Жената продължи да пише със същото темпо и Стенуолд се зачуди дали не го прави под диктовката на някой друг в сградата.

В стаята имаше още една врата, която се отвори без предупреждение. Влезе друга сарнианка, почти неразличима от първата, следвана по петите от двама войници. Стенуолд се дръпна инстинктивно назад. Новодошлите имаха суровото излъчване на отряд за екзекуции.

— Майстор Стенуолд Трудан от Колегиум — каза жената.

— Същият.

Жената се приближи. Гледаше го втренчено и Стенуолд си даде сметка, че гледа носа му. Пазачът зад него изведнъж го хвана, прикова с неочаквана сила ръцете му и го изправи грубо на крака, а жената посегна, хвана носа му и го завъртя.

Стенуолд изгуби съзнание. Свести се коленичил на пода, все така с приковани зад гърба ръце, по лицето му се стичаха сълзи от болка и кръв. Той вдигна поглед към мъчителката си и процеди през напиращите хлипове: