Тахере Мафи: Разбий ме

— Здрасти — скалъпвам с усмивка.

— Добро утро и на теб — намесва се Кенджи.

Стряскам се. Порозовявам като лятно слънце по залез и се смалявам с неговата скорост.

— О, здравей! — Махвам сковано в негова посока.

Той изсумтява.

— Така. Да приключваме с тази работа, какво ще кажете? — Уинстън се отправя към една от стените, която се оказва гардероб. Вътре има едно-единствено цветно петно. Той го сваля от закачалката.

— Бихте ли, ъм, ме оставили насаме с нея?

Уинстън сваля очилата си. Потрива очи.

— Трябва да следвам протокола. Длъжен съм да ѝ обясня всичко…

— Знам… няма проблем… ще те оставя да го свършиш след това. Ще отнеме само минутка, обещавам. Не съм имал възможност да си поговоря с нея, откакто пристигнахме.

Уинстън свъсва вежди. Поглежда ме. Поглежда Адам. Въздъхва.

— Хубаво. Но после се връщаме. Трябва да се уверя, че всичко е по мярка, и да проверя дали…

— Идеално. Съгласни сме. Благодаря, приятел… — и Адам ги избутва през вратата.

— Чакай малко! — Уинстън отваря затръшнатата в лицето му врата. — Поне я накарай да облече костюма, докато чакаме.

Адам зяпа купчинката дрехи в протегнатата ръка на Уинстън. Уинстън потърква чело и измърморва нещо за това, че хората постоянно му губели времето, а Адам едва сдържа усмивката си. Обръща поглед към мен. Аз свивам рамене.

— Добре — казва той, грабвайки костюма. — Но сега вече трябва да излезеш… — И той отново ги изгонва в коридора.

— Ще чакаме пред вратата ! — провиква се Кенджи. — На кажи-речи пет секунди разстояние…

Адам затваря вратата след тях. Обръща се. Очите му прогарят дупки в мен.

Не знам как да укротя сърцето си. Опитвам да проговоря, но неуспешно.

Той пръв намира път към гласа си.

— Така и не ми се удаде възможност да ти благодаря — казва ми.

Аз свеждам очи. Преструвам се, че лицето ми не е напът да пламне. Щипвам кожата си без всякаква причина.

Той пристъпва към мен. Плътно до мен. Хваща ръцете ми.

— Джулиет.

Аз надниквам към него.

— Ти спаси живота ми .

Прехапвам вътрешната страна на едната си буза. Струва ми се глупаво да отговориш на подобно изказване с нещо от рода на "За мен беше удоволствие". Не знам какво да правя.

— Просто се радвам, че си добре — скалъпвам накрая.

Той се взира в устните ми, а аз тръпна от болезнен копнеж. Целуне ли ме сега, едва ли ще му позволя да спре. Той вдишва рязко. Като че ли си спомня, че държи нещо в ръце.

— А! Май ще е добре да се преоблечеш. — Подава ми нещо малко и лилаво.

Изглежда направо миниатюрно. Като детска дрешка. Тежи колкото перце.

Вдигам празен поглед към него.

Той се ухилва.

— Пробвай го.

Поглеждам го другояче.

— О! — Той отскача назад леко засрамен. — Вярно… аз ще… ще се обърна…

Изчаквам да се обърне с гръб към мен, преди да въздъхна. Оглеждам се наоколо. Май в стаята няма огледала. Събличам големите си дрехи. Пускам ги на пода. Стоя чисто гола в средата на стаята и за момент се чувствам парализирана. Но Адам не смее да се обърне. Не казва и дума. Разглеждам лъскавия лилав плат. Предполагам, че се разтяга.

Така и се оказва.

В интерес на истината костюмът е неочаквано лесен за обличане — сякаш е бил ушит специално за моето тяло. Има си подплата на мястото, където би се падало бельото ми, платът е допълнително подсилен в областта на гърдите ми, яката стига чак до врата ми, ръкавите — до китките ми, крачолите — до глезените ми, а с помощта на ципа ще обгърне цялото ми тялото. Опипвам свръхфината материя. Имам чувството, че не нося нищо върху себе си. Цветът ѝ е наситено лилав, прилепва плътно, но не и стегнато по мен. Позволява на кожата ми да диша и е учудващо удобна.

— Как е…? — интересува се Адам. Звучи напрегнато.

— Ще ми помогнеш ли с ципа?

Той се обръща. Устните му се отварят, потрепват, оформят невероятна усмивка. Веждите му сякаш докосват тавана. Така се притеснявам, че не знам накъде да погледна. Той пристъпва напред и аз се обръщам към него, нетърпелива да скрия лицето си, докато рояк пеперуди пърхат в гърдите ми. Адам докосва косата ми и осъзнавам, че тя се спуска чак до кръста ми. Май е крайно време да я подстрижа.

Пръстите му са толкова внимателни. Премята лъскавите вълни през едното ми рамо, за да не ги защипе с ципа. Плъзва пръсти от тила ми надолу до извивката на кръста ми и началото на ципа. Едва стоя на краката си. Гръбнакът ми провежда електричество, достатъчно да захрани цял град. Той ме закопчава бавно. Спуска длани по очертанията на тялото ми.