Тахере Мафи - Разбий ме

— Значи, ти си… жива материя? — питам аз.

— Какви са тези претенциозни понятия от теб? — Кенджи скръства ръце. Обляга се на стената.

— Искам да кажа, че… не можеш да… минаваш през стени например?

Той изсумтява.

— Ъ-ъ, не съм призрак. Мога просто да… се сливам с околната среда. Май това е най-точното описание. Мога да се сливам с всичко. Да възпроизвеждам с тялото си всякакви места. Доста време ми отне да го осъзная.

— Леле!

— Често проследявах Адам до дома му. Затова знаех къде живее. Успях да избягам от базата, защото никой не ме виждаше. Въпреки това опитаха да ме застрелят — добавя горчиво той, — но смогнах поне да се отърва жив.

— Добре, но защо си преследвал Адам? Нали уж си издирвал мен ? — питам го аз.

— Ами, записах се в армията малко след като подочухме за големия проект на Уорнър. — Той кимва в моя посока. — Вече правехме опити да те намерим, но Уорнър имаше по-голям достъп до засекретена информация от нас. Изобщо срещахме доста трудности в издирването ти. На Касъл му хрумна, че ще е по-лесно, ако внедрим наш човек, който да следи отблизо дивотиите, които беше замислил Уорнър. Затова, когато научих, че Адам е главният му помощник за този проект и че те познава от миналото, изпратих тази информация на Касъл. Той ме предупреди да внимавам и с Адам, сещаш се, в случай че и той се окаже същият психопат като Уорнър. Трябваше да се уверим, че не е заплаха за теб и плановете ни. Но изобщо не ми хрумна, че ще опитате да избягате заедно. Направо ми разказахте играта.

Всички се умълчаваме за момент.

— Та колко сериозно си ме шпионирал? — пита го Адам.

— Я виж ти. — Кенджи накланя глава. — Да не би господин Адам Кент да се чувства леко стресиран?

— Не бъди задник.

— Защо, криеш ли нещо?

— Да. Пистолета си…

— Ей! — плясва с ръце Кенджи. — Така! Готови ли сме да се изнасяме оттук, или какво?

— Трябват ми панталони.

По лицето на Кенджи внезапно се появява ядосана гримаса.

— Ама ти сериозно ли, Кент? Точка по тоя въпрос.

— Е, освен ако не искаш да ме гледаш гол, предлагам да измислиш нещо.

Кенджи стрелва Адам с кръвнишки поглед и закрачва бясно към вратата, мърморейки, че му било втръснало да раздава дрехите си на тоя и оня. Вратата се затръшва след него.

— Всъщност не съм гол — казва ми Адам.

— О! — възкликвам аз. Вдигам поглед. Очите ми ме предават.

Той не успява да потисне усмивката си навреме. Погалва с пръсти бузата ми.

— Просто исках да ни остави насаме за секунда.

Изчервявам се до мозъка на костите си. Отчаяно търся правилните думи.

— Толкова се радвам, че си добре.

Той прошепва нещо, което не чувам.

Взима ръката ми. Придърпва ме на леглото до себе си.

Той се притиска към мен и аз се притискам към него, докато не се озовавам почти върху него, и той ме поема в обятията си, и ме целува с нов глад, с нова страст, с горяща нужда. Ръцете му са оплетени в косата ми, устните му са така меки, така нетърпеливи до моите, като експлозия от огън и мед в устата ми. Цялото ми тяло изпуска пара, пулсира от електрическия заряд, изпълващ с трепет гръбнака ми. Искам да се разтопя в устата му.

Пресягам се да докосна тялото му.

Адам се отдръпва съвсем мъничко. Целува долната ми устна. Захапва я за момент. Кожата му е със сто градуса по-гореща отпреди секунда. Устните му са притиснати в шията ми, а ръцете ми пътешестват по горната част на тялото му, и се питам защо в сърцето ми е пълно с толкова товарни влакове, защо гърдите му са като счупена хармоника. Проследявам с пръсти очертанията на птицата, уловена във вечен полет върху кожата му, и за пръв път осъзнавам, че той ми е дал мои собствени криле. Помогнал ми е да излетя и сега кръжа центростремително, нося се към сърцевината на всичко. Връщам устните му до моите.

— Джулиет — казва той. Един дъх. Една целувка. Десет пръста, пробуждащи кожата ми. — Искам да се видим тази вечер.

Да.

Моля те.

Две силни почуквания ни принуждават да отхвръкнем един от друг.

Кенджи отваря вратата със замах.

— Имате ли представа, че тази стена е стъклена? — Изглежда така, сякаш е отхапал главата на червей. — На никого не му се гледат такива работи.

Той мята чифт панталони към Адам.

А на мен кимва.

— Ела, ще те водя при Тана и Ранда. Те ще ти покажат къде ще спиш. — Обръща се към Адам. — И да не си посмял да ми върнеш тези панталони.

— Ами ако не искам да спя? — пита Адам, без да обръща внимание на думите му. — Какво, да не би да не ми е позволено да напускам стаята си?