Тахере Мафи: Разбий ме

Аз кимвам вцепенено.

Той напуска стаята.

От години правим сериозни проучвания — каза той. — Смеем да твърдим, че сме доста осведомени — каза той. — Съвсем скоро ще проведем и този разговор .

За пръв път в живота си получавам възможността да разбера какво съм и идеята ми се струва фантастична. Ами Адам? Адам . Изтръгвам се от унеса и присядам до него. Стисвам пръстите му. Касъл може и да греши. Може би всичко това е просто съвпадение.

Трябва да се съсредоточа.

Питам се дали някой има прясна информация за Уорнър.

— Джулиет?

Очите му са полуотворени. Гледа ме така, сякаш се чуди дали не съм плод на въображението му.

— Адам! — Едва успявам да укротя енергията си.

Той се усмихва и напънът като че ли изцежда силите му.

— Господи, колко се радвам да те видя.

— Ти си добре . — Хващам ръката му, устоявам на импулса да го придърпам в обятията си. — Наистина си добре.

Усмивката му се разширява.

— Толкова съм уморен. Имам чувството, че мога да проспя няколко години.

— Не се тревожи, ефектът на успокоителното ще отшуми съвсем скоро.

Обръщам се. Две момичета с напълно еднакви зелени очи се взират в нас. По лицата им едновременно се появяват усмивки. Дългите им, гъсти кестеняви коси висят в съвършено прави конски опашки от главите им. Носят еднакви сребристи униформи. На краката си имат златисти ниски обувчици.

— Аз съм Тана — казва момичето отляво.

— Аз съм Ранда — добавя сестра ѝ.

Не намирам абсолютно никаква разлика помежду им.

— Приятно ни е да се запознаем — изричат двете в един глас.

— Аз съм Джулиет — продумвам. — И за мен е удоволствие.

— Адам е почти готов за изписване — уведомява ме едната.

— Тана е уникална лечителка — изчуруликва другата.

— Ранда е по-добра от мен — вмята първата.

— Ще е свободен да си върви веднага щом успокоителното се изчисти от организма му — казват едновременно с усмивки на лица.

— О… това е прекрасно… много ви благодарим… — Не знам към коя от двете да гледам. На коя да отговоря. Връщам поглед към Адам. Като че ли се забавлява.

— Къде е Джеймс? — пита той.

— Играе си с другите деца. — Май му отговаря Ранда.

— Току-що го водихме до тоалетната — казва другата близначка.

— Искате ли да го видите? — Отново Ранда.

— Има и други деца? — Очите ми се разширяват по протежение на цялото ми лице.

Момичетата кимват в унисон.

— Ще отидем да го доведем — казват в хор. И изчезват.

— Струват ми се добри души — коментира след секунда Адам.

— Да, прав си. — Цялото място ми се струва добро.

Тана и Ранда се връщат с Джеймс, който изглежда по-щастлив, отколкото някога съм го виждала, като че ли дори е по-щастлив, отколкото при срещата му с Адам. Тук видимо му харесва. Харесва му да е с другите деца, харесва му да е с "красивите момичета, които се грижат за мен, понеже са много мили, и има купища храна, и ми дадоха шоколад , Адам, опитвал ли си някога шоколад ?". Има и голямо легло, пък и е безкрайно развълнуван, защото от утре започва училище с другите деца.

— Много се радвам, че си буден — казва той на Адам, подскачайки нагоре-надолу върху леглото му. — Казаха ми, че си се разболял и че си почиваш, а сега, като си буден, значи, си по-добре, нали така? И сме в безопасност? Май не си спомням какво се е случило по пътя дотук. — Признава си той леко засрамен. — Явно съм го проспал.

Струва ми се, че в този момент Адам го досърбяват ръцете да извие врата на Кенджи.

— Да, в безопасност сме — уверява го Адам, прокарвайки ръка през рошавата му русолява коса. — Всичко е наред.

Джеймс хуква към занималнята при другите деца. Тана и Ранда си измислят оправдание да ни оставят насаме. Стават ми все по-симпатични, и по-симпатични.

— Обясни ли ти вече някой какво е това място? — пита ме Адам. Съумява да се поизправи до седнало положение. Чаршафът му се свлича надолу. Гърдите му се разголват. Кожата му е идеално зараснала — не мога дори да съпоставя картината, запечатана в паметта ми, с тази пред очите ми. Забравям да отговоря на въпроса му.

— Нямаш нито един белег. — Докосвам плътта му, сякаш имам нужда да се уверя с допир.

Той опитва да се усмихне.

— Тукашните медицински техники не са особено традиционни.

Вдигам смаян поглед.

— Ти… знаеш?

— Запозна ли се с Касъл вече?

Кимвам в недоумение.

Той се намества в леглото. Въздъхва.

— От доста време се носят слухове за това място. Станал съм много добър в подслушването, главно защото трябваше да си пазя гърба. В армията дочувахме разни неща. За какви ли не вражески заплахи. За възможни засади. Още от момента, в който постъпих в армията, се говореше за невиждано досега нелегално движение. Повечето разправяха, че било измишльотина. Някаква си глупост, съчинена, за да плаши хората. Изключено било да е истина. Но аз открай време се надявах да грешат, особено след като научих за теб… надявах се, че ще успеем да намерим и други с такива способности. Само че не знаех от кого да поискам информация. Нямах никакви връзки… никаква представа как да ги открия. — Той поклаща глава. — А през цялото това време Кенджи е действал под прикритие.