Тахере Мафи - Разбий ме

— Каза, че търсел мен.

Адам кимва. Засмива се.

— Също като мен. Също като Уорнър.

— Не разбирам — проронвам аз. — Сега, когато знам, че има и други като мен… по-силни дори… се чудя още повече защо му е било на Уорнър да се докопа точно до мен ?

— Открил те е много преди Касъл — отговаря Адам. — Отдавна си те е заплюл. — Той се отпуска назад. — Уорнър може да е всякакъв, но не и глупав. Несъмнено е знаел, че зад слуховете има известна истина… и тя го е грабнала. Защото, колкото Касъл е искал да използва способностите ти за добро, толкова Уорнър е желаел да ги впрегне за собствената си кауза. Целял е да се превърне в нещо като свръхсила. — Той се замисля. — Вложи много време и енергия в изучаването ти. Едва ли му се е искало да се окажат хвърлени на вятъра.

— Адам — прошепвам аз.

Той хваща ръката ми.

— Да?

— Не мисля, че е мъртъв.

— Не е.

Адам се обръща. Посреща гласа с кисела гримаса.

— Какво правиш тук?

— Майчице. Ама че поздрав, Кент. Внимавай да не разтегнеш някой мускул в стремежа си да ми благодариш, задето ти спасих задника.

— Лъгал си всички ни.

— Пак заповядай.

— Упоил си десетгодишния ми брат!

— И пак заповядай.

— Здрасти, Кенджи — поздравявам го аз.

— Дрехите ми ти стоят добре. — Той пристъпва към нас с усмивка на лице.

Аз врътвам очи. Адам чак сега обръща внимание на облеклото ми.

— Нямах какво друго да облека — обяснявам му.

Адам кимва бавно. Поглежда към Кенджи.

— Трябва да ни предадеш някакво съобщение ли?

— Да. Изпратиха ме да ви покажа къде ще живеете.

— Какво имаш предвид?

Кенджи се ухилва.

— Двамата с Джеймс ще сте новите ми съквартиранти.

Адам изругава под носа си.

— Съжалявам, брато, но не разполагаме с достатъчно стаи, че да ви настаним самостоятелно с госпожица Парещи ръчички. — Той ми намигва. — Не се засягай.

— Веднага ли трябва да тръгна?

— Да, човече. Ще ми се да си легна възможно най-скоро. Няма цял ден да те чакам да си извлачиш мързеливия задник от леглото.

— Мързелив …?

Бързам да се намеся, преди Адам да е имал възможност да отвърне на удара.

— Как така искаш да си лягаш? Колко е часът?

— Почти десет вечерта — известява ме Кенджи. — Трудно е да се определи под земята, но всички се стараем да следим часовника. Коридорите са оборудвани със специални екранчета, а и повечето гледаме да носим часовници. Загубиш ли представа коя част на денонощието е, лесно ще изкукуригаш. Пък и моментът не е подходящ за разпускане.

— Откъде знаеш, че Уорнър не е мъртъв? — питам го тревожно.

— Една от камерите ни току-що го засече — отвръща Кенджи. — С хората му са плъзнали из цялата околност. Успях да хвана част от разговорите им. Научих, че Уорнър бил прострелян.

Поемам си дъх, мъчейки се да укротя сърцето си.

— Затова и ни е провървяло снощи… очевидно са свикали войниците обратно в базата, понеже някой решил , че Уорнър е ритнал камбаната. Имало е кратко раздвижване по горните етажи. Никой не е знаел как да действа. Чии заповеди да изпълнява. Но тогава се оказало, че не бил мъртъв. Просто сериозно ранен. Ръката му беше в превръзка — добавя Кенджи.

Адам съумява да проговори преди мен.

— Доколко защитено от атаки е това място?

Кенджи се засмива.

— По-защитено няма накъде. Даже не знам как са успели да се доближат и толкова. Но нямат шанс да открият точното ни местонахождение. А дори да успеят, по никакъв начин не могат да проникнат зад стените ни. Охранителната ни система е непробиваема. Освен това разполагаме с камери на всяка крачка. Виждаме какво ще направят още преди да им е хрумнало. Не че има значение — продължава той. — Все пак искат битка, а това е и нашата цел. Не се боим от набезите им. Пък и нямат никаква представа на какво сме способни. Цяла вечност се готвим за тая проклета война.

— А ти… — Млъквам. Изчервявам се. — Ти можеш ли да… така де, имаш ли… дарба?

Кенджи се усмихва. И изчезва.

Буквално.

Ставам на крака. Посягам към пространството, където току-що е бил.

Той се появява точно навреме, за да отскочи от ръката ми.

— Ей… полека… просто защото съм невидим, не значи, че не усещам нищо…

— О! — отдръпвам се аз. Изтръпвам. — Извинявай…

— Можеш да ставаш невидим ? — Адам изглежда по-скоро подразнен, отколкото впечатлен.

— Изкарах ви ангелите, а?

— От колко време ме шпионираш? — присвива очи Адам.

— Колкото беше нужно. — Но в усмивката му има палава нотка.