Тахере Мафи - Разбий ме

Кенджи стисва устни. Присвива очи.

— Нямам намерение да използвам тези думи често, Кент, но моля те , не си прави разни шантави планове за тайно измъкване. Неслучайно държим на дисциплината тук. Благодарение на нея оцеляваме. Така че — направи ни услуга и дръж панталоните си намясто. Ще я видиш на сутринта.

Но имам чувството, че сутринта е на милион години разстояние от този момент.

Близначките още спят, когато някой почуква на вратата. Тана и Ранда ми показаха къде се намира дамската тоалетна и снощи имах възможност да се изкъпя, но все още нося възголемите дрехи на Кенджи. Усещам се леко комична, крачейки тихо към вратата.

Отварям я.

Примигвам.

— Здравей, Уинстън.

Той ме оглежда от глава до пети.

— Касъл реши, че вероятно ще искаш да смениш дрехите си.

— Носиш ми друго облекло?

— Да, нали ти казах? Приготвили сме ти нещо специално.

— О! Еха! Звучи страхотно.

Излизам безшумно и тръгвам след Уинстън по тъмните коридори. Подземният свят е тих, обитателите му още спят. Питам Уинстън защо е дошъл толкова рано.

— Предположих, че ще искаш да се запознаеш с останалите на закуска. Така ще можеш да се включиш в обичайната тукашна рутина, дори да започнеш с тренировките. — Той ми хвърля един поглед през рамо. — Всички се стараем да впрягаме способностите си по възможно най-ефективния начин. Не е хубаво да нямаш контрол върху тялото си.

— Чакай малко… и ти ли имаш способности ?

— Точно 56 души сме. Другите са роднини, деца или близки приятели, които ни помагат с всичко останало. И да, един от 56-те съм. Също като теб.

Едва не настъпвам обувките му в стремежа си да поддържам темпото на дългите му крака.

— И какво точно можеш да правиш?

Той не отговаря. Не съм сигурна, но май се изчервява.

— Извинявай… — отстъпвам аз. — Не исках да си пъхам носа, където не ми е…

— Няма нищо — прекъсва ме той. — Просто способността ми е леко глупава. — От гърлото му се изтръгва кратък, тежък смях. — Защо ли точно такава трябваше да ми се падне… — Въздъхва той. — Твоята поне е интересна .

Спирам намясто. Смаяна. Ужасена.

— Да не мислиш, че това е някакво състезание? За най-смахнат магически трик? За най-болезнен номер?

— Не исках да кажа това…

— Не намирам нищо интересно в това да убиваш хора по случайност. Хич не е интересно да се страхуваш да докоснеш друго живо същество.

Челюстите му са стегнати.

— Нямах това предвид. Просто… ще ми се да бях по-полезен. Това е.

Скръствам ръце.

— Не си длъжен да ми казваш, ако не искаш.

Той врътва очи. Прокарва пръсти през косата си.

— Ами аз просто… просто съм много… гъвкав — казва накрая.

На мозъка ми му е нужно известно време да обработи признанието му.

— Тоест… можеш да се огъваш на фльонга?

— Ами да. Или да се разтягам, ако е необходимо.

Зяпам го така неприкрито, че вероятно се излагам.

— Може ли да видя?

Той прехапва долната си устна. Наглася очилата си. Оглежда се в двете посоки на празния коридор. И увива ръка около кръста си. Два пъти.

Пуля се насреща му като мъртва риба.

— Леле!

— Глупаво е — измърморва той. — И безполезно.

— Да не си луд? — Отръпвам се назад да го огледам. — Това е невероятно .

Но ръката му вече е нормална и той върви напред по коридора. Налага ми се подтичвам, за да го настигна.

— Не се ядосвай толкова — опитвам да го утеша аз. — Няма от какво да се срамуваш. — Но той изобщо не ме слуша и започвам да се питам кога ли съм успяла да се превърна в мотивационен говорител. Навярно когато се научих да не се мразя, а да се приемам такава, каквато съм. Когато стана възможно сама да избирам житейския си път.

Уинстън ме отвежда в стаята, където го срещнах за първи път. Същите бели стени. Същото малко легло. Само че този път Адам и Кенджи ме чакат вътре. Сърцето ми превключва на скорост и ненадейно ме обзема притеснение.

Адам е на крака. Стои изправен без чужда помощ и изглежда съвършено. Приказно. Невредим. По тялото му не се вижда и капчица кръв. Пристъпва напред със съвсем лек дискомфорт и ми се усмихва без всякакво затруднение. Кожата му е малко по-бледа от обичайното, но направо сияе в сравнение с вида ѝ от нощта на пристигането ни. Очите му се открояват на фона на естествения му тен като бледосини проблясъци в среднощно небе.

— Джулиет — казва той.

Не мога да откъсна поглед от него. Не мога да спра да му се дивя. Да ликувам при мисълта, че е невредим.