Тахере Мафи - Разбий ме

— Ако знаеше къде можеш да го откриеш, щеше ли да чакаш търпеливо зад тази врата?

Свеждам поглед. Не отговарям. Надявам се, че лицето ми не е червено.

Той се старае да звучи насърчително.

— Оздравяването е деликатен процес. Не бива да бъде прекъсвано или повлиявано от бурни емоции. Имаме късмета сред нас да живеят две лечителки. Близначки са, в интерес на истината. Най-удивителното в случая е, че всяка от тях съсредоточава енергията си върху различен елемент: едната изцерява физическите травми, а другата психическите. И на двете страни трябва да се обърне внимание, в противен случай лечението ще е непълно, повърхностно, недостатъчно. — Той завърта дръжката на вратата. — Но смятам, че вече е безопасно да го посетиш.

Влизам в стаята и обонянието ми почти незабавно бива покорено от аромата на жасмин. Озъртам се за самите цветя, но не ги откривам. Питам се дали не е просто парфюм. Уханието е опияняващо.

— Ще те изчакам отвън — казва ми Касъл.

В стаята се помещава дълга редица от легла с най-обикновени чаршафи. Около двайсетина са и всичките са празни, освен това на Адам. В дъното на помещението има врата, която навярно води към друга стая. Но в момента съм твърде притеснена, за да проявявам любопитство.

Придърпвам си един стол, като гледам да съм възможно най-тиха. Не искам да го будя, стига ми да се уверя, че е добре. Стисвам и отпускам ръце. Усещам с необичайна яснота ускорения ритъм на сърцето си. И знам, че не е добра идея да го докосвам, но не мога да се сдържа. Пръстите му са топли.

Клепачите му потреперват за момент. Не се отварят. Вдишва рязко и аз замръзвам. Едва не избухвам в сълзи.

— Какво правиш ?

Паническият глас на Касъл ме кара да извърна рязко глава.

Пускам ръката на Адам. Отдръпвам се от леглото с широко отворени, тревожни очи.

— Какво имаш предвид?

— Защо… току-що го… можеш да го докосваш …? — Не бях предполагала, че някога ще видя Касъл толкова объркан, изумен. Загубил е железния си самоконтрол и едната му ръка е протегната в опит да ме спре.

— Разбира се, че мога до го док… — Млъквам. Опитвам да запазя спокойствие. – Кенджи не ти ли каза?

— Това момче е неподатливо на допира ти? — Думите на Касъл са слисан шепот.

— Да. — Откъсвам поглед от него и го насочвам към Адам, който продължава да спи дълбоко. Същото важи и за Уорнър.

— Това е… поразително .

— Така ли?

— Абсолютно. — Очите на Касъл пламтят от възбуда. — Определено не е съвпадение. В подобни ситуации не съществуват съвпадения. — Той се умълчава. Започва да кръстосва из стаята. — Удивително. Колко възможности ни се откриват… колко теории… — Вече не говори на мен. Разсъдъкът му работи на твърде бързи обороти, за да схвана смисъла. Поема си дълбока глътка въздух. Като че ли си спомня, че съм в стаята. — Прощавай. Би ли ми разказала още, ако обичаш? Момичетата ще дойдат съвсем скоро… в момента се грижат за Джеймс. Трябва да им докладвам за тази нова информация при първа възможност.

— Чакай малко…

Той вдига поглед.

— Да?

— Имаш теории? — питам го аз. — Знаеш… знаеш защо ми се случват такива неща?

— Имаш предвид на нас ? — поправя ме Касъл с нежна усмивка.

Опитвам да не се изчервявам. Съумявам да кимна.

— От години правим сериозни проучвания — казва той. — Смеем да твърдим, че сме доста осведомени.

— И? — Едва успявам да дишам.

— Обещавам, че ако решиш да останеш в Пункт Омега, съвсем скоро ще проведем и този разговор. Пък и точно този момент не ми се струва особено подходящ. — Той кимва към Адам.

— О! — Усещам как бузите ми пламват. — Разбира се.

Касъл се обръща да си тръгне.

— Но смяташ ли, че Адам… — Думите се изливат от устата ми твърде бързо. Опитвам да укротя темпото. — Смяташ ли, че и той е… като нас ?

Касъл се врътва на пета. Впива очи в моите.

— Смятам — изрича внимателно, — че е напълно възможно.

Ахвам.

— Приеми извинението ми — казва после, — но наистина трябва да вървя. Пък и не бих желал да ви се натрапвам.

Искам да му кажа: да, добре, разбира се, естествено. Искам да му се усмихна и да му махна с ръка и да му кажа, че няма проблем. Но ме чоплят толкова много въпроси, че очаквам всеки момент да избухна, ще ми се да ми разкрие всичко, което знае.

— Съзнавам, че е трудно да се смели наведнъж толкова много информация. — Той спира при вратата. — Но ще имаме предостатъчно време за разговори. Сигурно си изтощена и несъмнено малко сън би ти се отразил добре. Момичетата ще се погрижат за теб, вече те очакват. Всъщност те ще са новите ти съквартирантки в Пункт Омега. Убеден съм, че с радост ще отговорят на въпросите ти. — Той хваща раменете ми, преди да си отиде. — За мен беше чест да се запознаем, госпожице Ферърс. Надявам се, че ще обмислите сериозно предложението ми да останете при нас за постоянно.