Тахере Мафи - Разбий ме

— Сър … — изкрещява някой.

Касъл се завърта. Завива зад ъгъла на коридора да посрещне тичащия насам.

— Брендън?

— Сър! — повтаря задъхано той. Опитва да напълни дробовете си с въздух.

— Новини ли ми носиш? Какво си видял?

— Засичаме разни сигнали по радиостанциите — подхваща той с насечени думи. Има осезаем британски акцент. — Камерите ни улавят повече патрулиращи танкове от обичайното. Имаме съмнения, че се отправят в наша посока…

Пращене на статична енергия. Статично електричество. Нечленоразделни гласове грачат по разпадащата се радиолиния.

Брендън изругава под носа си.

— Извинявайте, сър… обикновено връзката не е толкова лоша… просто още не съм се научил да контролирам напълно електрическите заряди…

— Не се безпокой. С времето и това ще стане. Добре ли върви обучението?

— Много добре, сър. Почти изцяло владея нещата. — Брендън се замисля за момент. — През по-голямата част от времето.

— Отлично. Уведоми ме, ако танковете продължават да скъсяват разстоянието. Нищо чудно, че са нащрек. Ослушвай се за евентуални планове за атака. Възобновителите се мъчат да открият местонахождението ни от години, но сега ни гостува особено важен за организацията им човек и несъмнено искат да си го върнат. Имам чувството, че събитията ще започнат да се развиват сравнително бързо от тук нататък.

Момент на недоумение.

— Сър?

— Има един човек, с когото искам да те запозная.

Мълчание.

Брендън и Касъл се появяват иззад ъгъла. Навлизат в полезрението ми. И ми се налага да направя съзнателно усилие да задържа долната си челюст намясто. Не мога да откъсна поглед от разкрилата се гледка.

Придружителят на Касъл е бял от глава до пети.

Не само че странната му униформа е в ослепително, сияйно бяло, но и кожата му е по-бледа от моята. Дори косата му е толкова руса, че най-спокойно може да бъде описана като бяла. Очите му са хипнотизиращи. По-светъл нюанс на синьото не съм виждала през живота си. Пронизващо. Почти прозрачно. Изглежда ми на моя възраст.

Струва ми се нереален .

— Брендън, това е Джулиет — представя ни един на друг Касъл. — Тя пристигна едва вчера. Тъкмо я развеждах из Пункт Омега.

Усмивката на Брендън е толкова ярка, че почти потрепервам. Той протяга ръка и аз съм напът да изпадна в паника, когато по лицето му изплува гримаса. Отпуска ръката си и казва:

— Опа, грешка… извинявай… — Свива ръцете си в юмруци. Изпуква кокалчетата им. Няколко искри изхвърчат от пръстите му. Аз се пуля насреща му.

Той се отдръпва назад. Усмихва се леко стеснително.

— Понякога забравям, че хората ги хваща ток от мен.

Нещо в дебелата ми броня се пречупва. Разтапя се. Внезапно се чувствам разбрана. Не ме е страх да бъда себе си. Не мога да стърпя усмивката си.

— Не се бой — казвам му аз. — Ако се бяхме здрависали, може би вече щеше да си мъртъв.

— Ама че работа. — Той примигва. Вперва очи в мен. Очаква да кажа, че съм се пошегувала. — Ти май говориш сериозно, а?

— Напълно.

Той се засмива.

— Ясно. Никакво докосване тогава. — Привежда се напред. Снижава гласа си. — И аз самият срещам такива проблеми, да ти кажа. Момичетата постоянно плямпат за "електричеството" в романтичните връзки, но излиза, че никоя не умира от желание да го усети в действителност. Шантава работа, това е то. — Свива рамене той.

Усмивката ми е по-широка от Тихия океан. Сърцето ми ще се пръсне от облекчение, утеха, съчувствие. Адам е бил прав. Кой знае, може пък нещата да се наредят. Може би не е нужно да съм чудовище. Може би наистина имам избор.

Май тук ще ми хареса.

Брендън ми намигва.

— Беше ми много приятно, Джулиет. Пак ще се видим, надявам се?

Кимвам.

— Май да.

— Чудно. — Той ми хвърля още една усмивка. Обръща се към Касъл. — Ще ви уведомя, ако чуя нещо, сър.

— Идеално.

И Брендън си тръгва.

Обръщам се към стъклената стена, разделяща ме от другата половина на сърцето ми. Притискам чело към студената повърхност. Колко ми се иска да е буден.

— Искаш ли да му кажеш две думи?

Вдигам очи към Касъл, който все още ме изучава с поглед. Не спира да ме анализира. Но някак вниманието му не ме кара да се чувствам неудобно.

— Да — отвръщам, — бих искала да му кажа две думи.

Касъл използва ключа в ръката си, за да отвори вратата.

— Защо болничното крило е заключено? — интересувам се аз.

Той се обръща към мен. Чак сега ми прави впечатление, че не е особено висок.