Тахере Мафи - Разбий ме

Ръцете му се отпускат. Очите му угасват. По устните му се изписва тъничка усмивка.

— Разбира се — казва почти през смях.

— Какво смешно видя?

Той поклаща глава. Съвсем леко.

— Скептицизмът ти ме разведрява. Всъщност му се възхищавам. Не е разумно да вярваш на всичко, което чуваш.

Улавям двусмислицата в думите му. Отдавам му заслуженото.

— Touche’ , господин Касъл.

Кратко мълчание.

— Да не би да сте французойка, госпожице Ферърс?

По майчина линия. Извръщам поглед.

— Та къде е това доказателство?

— Самото ни движение е достатъчно доказателство. Оцеляваме благодарение на тези истини. Сдобиваме се с храна и други провизии от складовите комплекси, построени от Възобновителите. Открили сме нивите им, фермите им, животните им. Имат стотици декари посеви. Селскостопанските работници са роби, бъхтещи се под заплахата от смърт за тях самите или роднините им. Остатъкът от обществото бива или изтребван, или изолиран в стриктно регулирани сектори под постоянно наблюдение.

Запазвам лицето си безизразно, нетрепващо, неутрално. Все още не съм решила дали му вярвам, или не.

— А аз за какво съм ти? Защо съм ти притрябвала тук?

Той спира пред стъклена стена. Посочва към стаята отвъд нея. Не дава отговор на въпроса ми.

— Твоят Адам се възстановява благодарение на нашите хора.

Едва не се препъвам в бързината си да го видя. Залепвам длани на стъклото и надниквам в ярко осветеното помещение. Адам спи, лицето му е съвършено, спокойно. Това трябва да е болничното крило.

— Загледай се — казва ми Касъл. — Към тялото му няма прикрепени игли. Не е свързано с животоподдържащи машини. Пристигна с три счупени ребра. Белите му дробове бяха пред колапс. В бедрото му имаше куршум. Бъбреците му бяха наранени, както и останалата част от тялото му. Открити рани, разкървавени китки. Изкълчен глезен. Беше загубил повече кръв, отколкото някои болници биха имали възможност да му прелеят.

Сърцето ми е напът да изпадне от тялото ми. Искам да влетя през стъклото и да го взема в прегръдките си.

— В Пункт Омега живеят близо 200 души — казва Касъл. — По-малко от половината имат една или друга дарба.

Завъртам се към него смаяна.

— Доведох те тук — продължава с внимателен, притихнал глас, — защото тук ти е мястото. Защото трябва да знаеш, че не си сама.

Долната ми челюст виси от връзката на обувката ми.

— Би била безценна за движението ни — казва ми той.

— Има и други… като мен? — Едва дишам.

Касъл ме поглежда с очи, съчувстващи на душевните ми терзания.

— Аз пръв се усъмних, че съм единственият с подобен недъг. Започнах да издирвам и други, да проследявам мълвите, да се ослушвам за интригуващи истории, да преравям вестниците за случаи на аномалии в човешкото поведение. Първоначално го вършех само заради желанието за контакт с други хора. — Той прави кратка пауза. — До гуша ми беше дошло от лудостта. От убеждението, че съм нечовек; страшилище. Но с времето започнах да осъзнавам, че онова, което смятах за слабост, всъщност беше сила. Че заедно можем да постигнем нещо върховно. Нещо добро .

Не мога да си поема въздух. Не мога да стоя на краката си. Не мога да изкашлям чувството за нереалност, заклещено в гърлото ми.

Касъл очаква реакцията ми.

Внезапно ме обхваща силно притеснение.

— Каква е твоята… дарба? — питам го.

Усмивката му обезоръжава несигурността ми. Той протяга ръка. Килва главата си на една страна. Чувам как някоя далечна врата се отваря с изскърцване. Звук от въздух и метал; движение. Обръщам се в негова посока и виждам, че нещо лети към мен. Навеждам се. Касъл се засмива. Улавя нещото в ръката си.

Аз ахвам.

Той хваща ключа между пръстите си и ми го показва.

— Можеш да движиш предмети със съзнанието си? — Не мога дори да си представя откъде намирам думи да проговоря.

— Надарен съм с безумно изтънчено ниво на психокинеза. — Устните му се извиват в усмивка. — Така че… да.

— Има си название ? — изписуквам аз. Опитвам да се взема в ръце.

— Моята способност ли? Да. Твоята обаче…? — Той млъква за кратко. — Не съм толкова сигурен.

— Ами другите… какви са… техните…?

— Можеш да се запознаеш с тях, ако искаш.

— Аз… да… бих искала — изпелтечвам развълнувана, сякаш съм четиригодишна и още вярваща във феи.

Внезапен звук ме кара да замръзна.

Нечии стъпки отекват по каменния под. Дочувам учестено, тежко дишане.