Тахере Мафи - Разнищи ме

Движа се като гимнастичка в нея.

Имам боти от еластична кожа, които обгръщат плътно краката ми и ми позволяват да ходя напълно беззвучно по пода. Имам дълги до лактите ръкавици от черна кожа, благодарение на които няма опасност да докосна каквото не трябва. Соня и Сара ми услужиха с ластик и за пръв път от години успях да вдигна косата от лицето си. Сега я нося на висока конска опашка. Освен това се научих да закопчавам ципа на униформата без чужда помощ. Чувствам се необикновена в новото си облекло. Неуязвима.

Касъл ми го подари.

Беше поръчал да го изработят специално за мен още преди да пристигна в базата на Пункт Омега. Решил, че ще се радвам да имам облекло, защитаващо ме от самата мен и останалите, но и даващо възможност да наранявам останалите. Стига да исках. Или да ми се наложеше. Костюмът е ушит от специален материал, който би трябвало да ме охлажда в жегите и да ме стопля в студено време. До момента ми върши отлична работа.

До момента; до момента; до момента.

Тръгвам за закуска сама.

Соня и Сара винаги излизат още преди аз да се събудя. Работата им в медицинското крило няма край — близначките не само лекуват ранените, но и създават всякакви антидоти и лечебни мехлеми. По време на първия ни и единствен досега разговор Соня ми обясни, че някои от Енергиите можели да се изчерпат при усилена употреба — че сме можели да изтощим телата си до рухване. Целта на момичетата е да създадат лечебни препарати, които да използват, в случай че в медицинското крило пристигнат много ранени наведнъж. Все пак те са само 2. А войната като че ли чука на вратата ни.

Все още привличам множество погледи на влизане в трапезарията.

Аз съм зрелище, аномалия дори сред аномалиите. Досега трябваше да съм свикнала с мисълта, минаха толкова години. Трябваше да съм калена, претръпнала, безразлична към мнението на околните.

Трябваше да съм какво ли не.

Избистрям погледа си, придържам ръце до двете страни на тялото си и се преструвам, че не виждам нищо друго, освен онова петънце, малкия белег на стената, намираща се на 15 метра от мен.

Преструвам се, че съм просто поредната цифра.

Лицето ми е безизразно. Устните ми не помръдват. Гърбът ми е изпънат, ръцете ми са отпуснати. Аз съм робот, призрак, прокрадващ се сред тълпите.

6 стъпки напред. 15 маси по пътя ми. 42 43 44 секунди и продължават да текат.

Уплашена съм.

Уплашена съм.

Уплашена съм.

Силна съм.

Храна се сервира само 3 пъти дневно: закуска от 7:00 до 8:00, обяд от 12:00 до 13:00 и вечеря от 17:00 до 19:00. Времето за вечеря е с един час по-дълго, защото е в края на деня; като награда за усърдната ни работа. Но храненията не са изискани, елегантни събития — изживяването е много различно от храненето с Уорнър. Тук просто се редим на дълга опашка, взимаме напълнените си купи и се отправяме към правоъгълните маси, поставени успоредно една на друга в дъното на помещението. Няма излишни неща, нищо не се пропилява.

Виждам Адам на опашката и се запътвам към него.

68 69 70 секунди и продължават да текат.

— Здрасти, красавице. — Нещо обло ме удря в гърба. Пада на земята. Обръщам се, а лицето ми задейства 43-те мускула, нужни, за да се навъся, преди да го видя.

Кенджи.

Широка, непринудена усмивка. Очи с цвят на оникс. Косата му е още по-тъмна, твърда, прави като клечки кичури влизат в очите му. Челюстите му потрепват и устните му потрепват, и впечатляващите линии на скулите му са извити в невъздържана усмивка. Гледа ме така, сякаш се разхождам с тоалетна хартия в косите си, и ме кара да се зачудя защо не съм общувала с него, откакто пристигнахме. Все пак, технически погледнато, той спаси живота ми. И този на Адам. И този на Джеймс.

Кенджи се навежда да вземе чорапите, свити на топка. Подхвърля ги леко в дланта си, сякаш се кани да ме замери с тях отново.

— Накъде така? — пита ме той. — Нали уж имахме среща тук? Касъл каза…

— Защо носиш чорапи тук? — прекъсвам го аз. — Хората опитват да се хранят.

Той замръзва за част от секундата, преди да врътне очи. Идва до мен. Подръпва конската ми опашка.

— Закъснявах за срещата ни, ваше височество. Нямах време да си обуя чорапите. — Със свободната си ръка посочва първо свитите на топка чорапи, после обутите си в кубинки крака.

— Отвратително.

— Знаеш ли, по много странен начин изразяваш симпатиите си към мен.

Поклащам глава, мъчейки се да сдържа смеха си. Кенджи е ходещо противоречие, въплътил е в себе си комбинация от Непоклатимо сериозен индивид и 12-годишен хлапак в пубертета. Но бях забравила колко лесно се диша покрай него, колко естествено е да се смееш в негово присъствие. Затова продължавам по пътя си, без да кажа и дума повече, но докато си взимам поднос и се запътвам към кухнята, усмивката все още подръпва крайчетата на устните ми.