Тахере Мафи - Разнищи ме

— Ей, може ли да говорим за нещо друго?

Кенджи изпухтява. Врътва очи. Пъхва лъжица с храна в устата си.

Тревожа се.

Сега, когато имам възможност да го огледам по-внимателно, забелязвам умората в очите на Адам, тежестта върху челото му, сковаността на раменете му. Чудя се какво ли преживява в този подземен свят. Какво ли крие от мен. Подръпвам ръката му леко и той се обръща към мен.

— Сигурен ли си, че си добре? — прошепвам аз. Съзнавам, че му задавам един и същ въпрос отново и отново, и отново.

Очите му моментално омекват, все още изглеждат уморени, но и леко разведрени. Ръката му пуска моята само за да кацне в скута ми, да се плъзне надолу по бедрото ми, да ме накара да загубя контрол върху говора си, преди устните му да се допрат до косата ми, задържайки се там достатъчно, че да сринат концентрацията ми напълно. Преглъщам сухо и едва не изпускам вилицата си на пода. Отнема ми известно време да осъзная, че още не е отговорил на въпроса ми. Чак когато извръща поглед от мен, забивайки го в храната си, кимва с думите:

— Добре съм.

Но аз не дишам, а ръката му още рисува фигурки по крака ми.

— Госпожице Ферърс? Господин Кент?

Чувайки гласа на Касъл, се стягам така внезапно, че блъсвам кокалчетата си в масата. Нещо в излъчването му ме кара да го възприемам като учител, спипал ме да безчинствам в класната стая. Адам обаче никак не изглежда стреснат от появата на Касъл. Тъкмо се опитвам да потисна вопъла си заради болката в ръката ми, когато усещам как Адам отново преплита пръсти с моите. Доближава облечените ми в кожа кокалчета до устните си. Целува всяко от тях поотделно, без да откъсне поглед от купата пред себе си. Чувам как Кенджи се задавя с храната си.

Вдигам глава, стискайки пръстите на Адам.

Касъл стои над масата ни, а Кенджи отива да остави празната си купа в кухнята. Потупва Касъл по гърба, сякаш са стари приятели, а той му отвръща с топла усмивка.

— Ей сега се връщам — изкрещява Кенджи през рамо, обръщайки се към нас да вдигне ентусиазирано палци. — Опитайте да не се разсъбличате пред всички, става ли? Тук има деца.

Аз изтръпвам и поглеждам към Адам, но той е странно вглъбен в храната си. Не е проронил и дума, откакто Касъл е дошъл.

Решавам да говоря от името и на двама ни. Залепвам бодра усмивка на лицето си.

— Добро утро.

Касъл кимва, докосва ревера на спортното си сако, позата му е мъжествена и непоклатима. Усмихва ми се широко.

— Отбивам се само да ви поздравя и да проверя как сте. Радвам се да видя, че разширявате приятелския си кръг, госпожице Ферърс.

— О! Благодаря! Но не мога да си присвоя заслугата — изтъквам аз. — Вие ми казахте да седна на една маса с Кенджи.

Усмивката на Касъл е леко пресилена.

— Е, без значение — казва той, — радвам се да видя, че сте послушали съвета ми.

Аз кимвам към храната си. Потривам разсеяно челото си. Адам изглежда така, сякаш дори не диша. Напът съм да кажа нещо, когато Касъл взима думата.

— Е, господин Кент — подхваща той, — съобщи ли ви госпожица Ферърс, че вече ще тренира с Кенджи? Надявам се да ѝ помогне.

Адам не отговаря.

Касъл продължава упорито:

— Всъщност би ми било интересно да наблюдавам как вие самият работите с нея. Под мой надзор, разбира се.

Адам вдига очи, заставайки внезапно нащрек.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Касъл млъква. Погледът му шари между мен и Адам. — Би ми било интересно да проведа някои тестове на двама ви. Заедно.

Адам се изправя така рязко, че едва не блъсва коляното си в масата.

— Изключено.

— Господин Кент… — подхваща Касъл.

— Направо си го избий от главата…

— Изборът е неин…

— Не желая да го обсъждаме тук…

Аз скачам на крака. Адам изглежда готов да подпали нещо. Ръцете му са стиснати в юмруци от двете страни на тялото му, очите му са присвити в кръвнишки поглед, челото му е стегнато, целият се тресе от енергия и напрежение.

— Какво става тук? — настоявам да узная аз.

Касъл поклаща глава. Отговорът му не е предназначен за мен.

— Просто искам да видя какво ще стане, когато те докосне. Това е.

— Да не си откачил…

— Правя го за нея — продължава Касъл с внимателен, умишлено спокоен глас. — Няма нищо общо с твоя напредък…

— Какъв напредък? — намесвам се аз.

— Просто смятам, че трябва да се научи да използва силата си върху неживи организми — казва Касъл. — Положението с животните и хората е ясно: един допир е достатъчен. Растенията като че ли не са подвластни на способностите ѝ. Но всичко останало? Това вече е… друго нещо. Още не знае как да повлиява на тази част от света и искам да ѝ помогна. Това е… — Заключава той. — Просто ще помогнем на госпожица Ферърс.