Тахере Мафи - Разнищи ме

Адам пристъпва към мен.

— Щом държиш да я научиш да унищожава неживи неща, защо съм ти аз?

За един кратък момент Касъл изглежда обезсърчен.

— Всъщност не знам — отвръща той. — Връзката ви е необикновена… удивителна. Особено предвид всичко, което сме научили досега, е…

— Какво сте научили? — подскачам отново аз.

— …съвсем възможно — продължава невъзмутимо Касъл — …всичко да е свързано по все още неразбираем за нас начин.

Думите му като че ли не повлияват на Адам, чиито устни са стиснати в тънка линия. Май няма намерение да отговори.

Касъл се обръща към мен. Опитва се да придаде развълнуван тон на гласа си.

— А вие какво ще кажете? Заинтригувана ли сте?

— Заинтригувана? — Поглеждам Касъл. — Та аз дори не знам за какво говорите. И държа да знам защо никой не иска да отговори на въпросите ми. Какво сте открили за Адам? — Питам го. — Какво му има? Нещо не е наред ли? — Погледът ми отскача от единия към другия, Адам диша прекалено тежко и се мъчи да го прикрие, юмруците му се свиват и отпускат. — Моля ви, кажете какво става тук.

Касъл сбърчва чело.

Изучава лицето ми със свъсени вежди, сякаш говоря на език, който не е чувал от години.

— Господин Кент — казва той, без да откъсва поглед от мен. — Да разбирам ли, че все още не сте споделили за откритията си с госпожица Ферърс?

— Какви открития? — Сърцето ми препуска бясно, толкова бясно, че гърдите започват да ме болят.

— Господин Кент…

— Не ти влиза в работата — озъбва му се Адам с нисък, равен и мрачен глас.

— Редно е да знае…

— Още не знаем нищо със сигурност!

— Знаем достатъчно.

— Глупости. Още не сме приключили с…

— Остана единствено да ви проведа съвместен тест…

Адам пристъпва директно пред Касъл, сграбчвайки подноса със закуската си рязко.

— Може би — процежда той много, много отчетливо — някой друг път.

И се обръща да си тръгне.

Аз докосвам ръката му.

Той спира. Оставя подноса и се завърта към мен. Разстоянието помежду ни е само два-три сантиметра и едва не забравям, че стоим в пълна стая. Дъхът му е топъл, дишането му — повърхностно, а горещината на тялото му разтапя кръвта ми, оплисквайки с нея бузите ми.

Паниката прави салта в костите ми.

— Всичко е наред — казва той, но едва го чувам заради грохота от сблъсъка на двете ни сърца. — Всичко ще е наред. Обещавам.

— Но…

— Обещавам… — повтаря той, грабвайки ръката ми. — Кълна се. Ще оправя всичко…

— Ще оправиш ли? — Като че ли сънувам. Като че ли умирам. — Какво ще оправиш? — Нещо рухва в мозъка ми, нещо се случва без мое разрешение и аз съм загубена, толкова загубена, всичко е толкова объркано и се давя в море от смут. — Адам, не разби…

— Ама вие сериозно ли? — Кенджи си проправя път обратно към масата ни. — Тук ли ще го направите? Пред всички? Да ви кажа, тези маси не са толкова удобни колкото изглеждат…

Адам тръгва назад, блъсвайки се в рамото на Кенджи на излизане.

— Недей.

Само това чувам от него, преди да изчезне.

Кенджи подсвирва тихо.

Касъл вика след Адам, умолява го да спре, да поговори с него, да обсъдят нещата рационално. Адам нито веднъж не поглежда назад.

— Казах ти, че е кисел — измърморва Кенджи.

— Не е кисел — чувам се да отвръщам, но усещам думите си далечни, несвързани с устните ми. Чувствам се вцепенена, сякаш ръцете ми са били издълбани като тиква и единственото нещо, което тежи у мен, е мозъкът ми, претъпкан с въпроси… кой от кой по-важен. Всичките са в главата ми.

Къде забравих гласа си не мога да намеря гласа си, не мога да намеря...

— Е, да си дойдем на думата! Двамцата с теб си останахме, а? — Кенджи плясва с ръце. — Готова ли си да ти сритам задника?

— Кенджи.

Ето го. Глупавият ми глас се беше скрил под страха и параноята, и отрицанието и болката, и болката и...

— Аха?

— Искам да ме водиш при тях.

Кенджи ме гледа, сякаш току-що съм го помолила да се фрасне в лицето.

— Ъ, така… а какво ще кажеш за едно топло-топло "няма да стане"? Устройва ли те като отговор? Защото мен ме устройва идеално.

— Трябва да разбера какво се случва. — Обръщам се отчаяно към него, макар и да се чувствам глупаво. — Ти знаеш, нали? Знаеш какво е станало…

— Разбира се, че знам. — Той сбърчва чело и кръстосва ръце. Поглежда ме в очите. — Живея с онова жалко копеле и на практика въртя цялото място. Знам всичко.

— Тогава защо не ми кажеш? Кенджи, моля те…

— Хм, май ще пропусна, но пък знаеш ли какво ще направя? Ще ти помогна да се разкараш от тая трапезария, където всички слушат разговора ни. — Последната част на изречението казва на висок глас, оглеждайки се из помещението и клатейки глава. — Яжте си закуската бе, хора. Какво зяпате?