Тахере Мафи - Разнищи ме

— Я виж ти — казва той, килвайки глава на една страна, по лицето му трепва едва доловима усмивка. — Кой бил остроумникът.

— Сигурно съм се заразила от теб — отвръщам аз.

Но той не се усмихва вече.

— Слушай какво — казва. — Не искам да се лаская, но мога да те метна до другия край на стаята с малкото си пръстче. Тежиш колкото перце. Почти два пъти по-голям съм от теб. — Той замълчава. — Как тогава успя да ме приковеш към стената?

— Какво? — свъсвам вежди аз. — Какви ги говориш?

— Говоря за това, че ти — той ме посочва — прикова мен — посочва себе си — към стената. — Посочва стената.

— Искаш да кажеш, че наистина не си могъл да помръднеш? — Примигвам насреща му. — Мислех, че просто те е страх да ме докоснеш.

— Не — казва той. — Най-сериозно не можех да помръдна. Едва дишах.

Очите ми са широко, широко отворени.

— Шегуваш се.

— Случвало ли ти се е и преди?

— Не. — Клатя глава. — Тоест не мисля, че… — Споменът за Уорнър и стаята му, за изтезанията нахлува в съзнанието ми, затварям очи, за да възпра наплива на картини. Дори най-повърхностната мисъл за онази случка е достатъчна, за да ми причернее; вече усещам как кожата ми започва да се облива със студена пот. Уорнър си правеше опити с мен, целеше да ме постави в положение, в което ще съм принудена да използвам силата си върху невръстно детенце. Бях толкова ужасена, толкова бясна, че разбих бетонната стена между мен и Уорнър. И него бях приковала към стената. Само дето не бях осъзнала, че силата ми го е сплашила. Мислех, че го е страх да помръдне, защото може да го докосна.

Явно съм грешала.

— Ясно — казва Кенджи, кимвайки на отговора, навярно изписан по лицето ми. — Е, така и си помислих. Ще трябва да имаме предвид тази интригуваща подробност по време на тренировките. — Той ми хвърля красноречив поглед. — Когато и да започнат те.

Аз кимам, без да обръщам особено внимание на думите му.

— Да. Добре. Но първо ме отведи до изследователското крило.

Кенджи въздъхва. Покланя се и изпълнява параден жест с ръка.

— След вас, принцесо.

Вървим по лабиринт от коридори, които не съм виждала досега.

Минали сме покрай всички познати зали и крила, и спални помещения, покрай тренировъчната стая, в която обикновено се подвизавам, и за пръв път от пристигането си тук забелязвам истински околната среда. Сетивата ми внезапно се изострят, избистрят се, като че ли цялото ми същество жужи от възродена енергия.

Наелектризирана съм.

Цялото това скривалище е било изкопано в земята — представлява просто сбор от приличащи на пещерни галерии тунели и свързани един с друг проходи, всичките снабдени с електричество и други продоволствия, откраднати от тайни хранилища, собственост на Възобновителите. Мястото е безценно. Касъл ни е казвал, че го е проектирал поне едно десетилетие, а изпълнението на проекта му отнело още едно. Дотогава вече бил успял да вербува всички останали членове на този подземен свят. Разбирам защо е толкова стриктен по отношение на мерките за сигурност, защо е готов да го брани докрай. Аз бих постъпила по същия начин.

Кенджи спира.

Достигнали сме дъното на коридора — навярно най-крайната точка на базата.

Кенджи изважда електронна карта, която не съм знаела, че носи, и ръката му опипва камъка за скрития панел. Отваря го. Прави нещо, което не успявам да видя. Плъзва картата по таблото. Натиска някакво копче.

Цялата стена оживява с грохот.

Частите и се раздалечават, изместват се, докато не образуват пролука, достатъчно голяма, за да се проврем през нея. Кенджи ми дава знак да го последвам и аз се промъквам през тесния вход, поглеждайки назад да видя как стената се затваря зад мен.

Стъпвам от другата и страна.

Помещението прилича на пещера. Гигантско, просторно, разделено на 3 надлъжни дяла. Средният е най-тесен и служи за пътека, левият и десният дял се състоят от квадратни стъклени стаи с тънки стъклени врати. Прозрачните стени разделят стаите една от друга — всичко вътре е на показ. Необикновена електрическа аура обгръща цялото пространство, всеки куб е осветен от ярка бяла светлина и примигващи машинарии; остро пиукане и глухо електрическо бучене пулсират из титаничната зала.

Виждам поне 20 стаи.

По 10 от всяка страна, всичките напълно прозрачни. Няколко от хората в тях са ми познати от трапезарията, някои са завързани с каиши към странни машини, игли стърчат от телата им, мониторите край тях изписват непонятна за мен информация. Разни врати се отварят с плъзгане и затварят-отварят, и затварят-отварят, и затварят… Думи, и шепоти, и стъпки, жестове с ръце и недооформени мисли витаят из въздуха.