Тахере Мафи - Разнищи ме

Тук.

Тук се случва всичко.

Преди 2 седмици, в деня на пристигането ми, Касъл ми каза, че имал доста добро понятие защо сме такива, каквито сме. Каза, че правели изследвания от години.

Изследвания.

Виждам задъхани хора по необикновено бързи пътеки за бягане. Виждам жена, презареждаща пистолет в стая, пълна с оръжия, виждам и мъж, държащ в ръце нещо, излъчващо яркосин пламък. Виждам един човек да стои в куб, пълен догоре с вода, виждам закачени по тавана въжета и всякакви течности, химикали, причудливи джаджи и мозъкът ми крещи, дробовете ми се възпламеняват и всичко това е прекалено прекалено прекалено прекалено

Прекалено много машини, прекалено много светлини, прекалено много хора в прекалено много стаи водят записки, говорят помежду си, поглеждат към часовниците на всеки няколко секунди и аз крача плахо напред, взирайки се прекалено отблизо и недостатъчно отблизо, и тогава го чувам. С всички сили се мъча да не го чувам, но дебелите стъклени стени не успяват да го заглушат напълно и отново достига до ушите ми.

Ниският, гърлен звук на човешка агония.

Блъсва ме право в лицето. Удря ме право в стомаха. Реалността скача върху гърба ми и избухва в кожата ми, и дращи с нокти шията ми, и аз се задушавам от недоумение.

Адам.

Виждам го. Вече е тук, в една от стъклените стаи. Гол до кръста. Ръцете и краката му са стегнати с каиши за една носилка, жиците на близката машина са залепени за слепоочията му, челото му, малко под ключиците му. Очите му са затворени, юмруците му са стиснати, челюстите му са стегнати, лицето му е опънато от напъна да не крещи.

Не разбирам какво му правят.

Не знам какво се случва, не разбирам защо се случва, нито защо е вързан към машината, нито защо екранът ѝ постоянно мига и пиука, и не мога да помръдна, не мога да дишам и опитвам да си спомня как действат гласът ми, ръцете ми, главата ми и краката ми, и тогава той подскача.

Изпъва конвулсивно каишите, бори се с болката, докато юмруците му не заблъскват по меката подложка на носилката, и го чувам да крещи агонизиращо, и за момент светът спира да се върти, всичко забавя хода си, звуците заглъхват, цветовете се размиват, а подът като че ли се накланя настрани и аз си мисля ето, дойде време да умра. Ще загубя живота си или...

ще отнема този на човека, отговорен за това.

Едното или другото.

Тогава виждам Касъл. Касъл стои в ъгъла на същата стая и гледа безучастно как едно 18-годишно момче се гърчи в агония. Само гледа, води си записки в малък бележник, свива устни заинтригувано, килва глава на една страна. Наднича към монитора на пиукащата машина.

И мисълта, проникваща в главата ми, е толкова простичка. Толкова спокойна. Толкова лесноосъществима.

Толкова, толкова лесноосъществима.

Ще го убия.

— Джулиет… не…

Кенджи ме сграбчва през кръста с ръце като железни окови и ми се струва, че крещя, струва ми се, че говоря неща, каквито не съм се чувала да казвам досега, и Кенджи ме моли да се успокоя, обяснява:

— Точно затова не исках да те водя тук… не разбираш… не е каквото си мислиш…

А аз решавам, че може да убия и Кенджи. Просто защото е идиот.

— ПУСНИ МЕ…

— Престани да ме риташ…

— Ще го унищожа…

— Хм, най-добре престани да го повтаряш на глас, ясно? Не е в твоя полза…

— ПУСНИ МЕ, КЕНДЖИ, КЪЛНА СЕ…

— Госпожице Ферърс!

Касъл стои в края на пътеката, на около метър от стъклената стая на Адам. Вратата е отворена. Адам не се гърчи вече, но май не е в съзнание.

Бял, огнен гняв.

Само това изпитвам. Само това знам как да изпитвам и нищо, нищо не може да ме убеди да сляза от пиедестала на гнева си. Светът изглежда черно-бял оттук, толкова лесно мога да го опустоша и превзема. Подобна ярост не ме е спохождала никога. Така сурова, така мощна, че всъщност ми действа успокояващо, сякаш най-сетне е намерила мястото си, най-сетне се е настанила удобно в костите ми.

Превърнала съм се в леярски калъп за разтопен метал, плътна, прогаряща горещина се разстила из тялото ми, а излишъкът обгръща ръцете ми, изковава юмруците ми с такава зашеметяваща сила, с такава буйна енергия, че очаквам всеки момент да ме погълне. Вие ми се свят от порива ѝ.

Способна съм на всичко.

Всичко.

Кенджи ме освобождава от хватката си. Не е нужно да го поглеждам, знам, че отстъпва назад. Уплашен. Объркан. Навярно смутен.

Не ме е грижа.

— Значи, тук прекарваш времето си — обръщам се към Касъл, изненадана от хладнокръвния, равен тон на гласа си. — С това се занимаваш.