Тахере Мафи - Разнищи ме

— Отведи я — казва Касъл. — Върни я в тренировъчната зала. — Стрелва укорителен поглед към Кенджи. — А двамата с теб… ще говорим по-късно. Как ти хрумна да я доведеш тук? Още не е готова да се справи с това… та тя едва се справя със самата себе си…

Прав е.

Не мога да се справя. Не чувам нищо друго, освен пиукането и скрибуцането на машините, не виждам нищо, освен отпуснатото тяло на Адам върху тънката подложка. Не мога да спра да си представям какво ли е преживял, какво ли му се е наложило да понесе само за да опознае себе си и проумявам, че вината е изцяло моя.

Аз съм виновна, че е тук, аз съм виновна, че е в опасност, аз съм виновна, че Уорнър иска да го убие, а Касъл иска да експериментира с него, и ако не бях аз, още щеше да живее с Джеймс в дом, който нямаше да е унищожен, щеше да е в безопасност и спокоен, далеч от хаоса, който насадих в живота му.

Аз го доведох тук. Ако не ме беше докосвал, всичко това нямаше да му се случи. Щеше да е здрав и силен и нямаше да страда, нямаше да се крие, нямаше да живее на 15 метра под земята. Нямаше да прекарва дните си завързан на носилка.

Вината е моя, вината е моя, вината е моя,вината е изцяло моя.

Чашата прелива.

Имам чувството, че съм натъпкана със сухи клонки и само стегна ли мускулите си, цялото ми тяло ще се скърши. Всичката вина, всичкият гняв, всичкото безсилие, всичката натрупана в мен агресия намират отдушник и излизат извън контрола ми. Енергията циркулира из тялото ми с мощ, каквато не съм усещала досега, и дори не мисля, но трябва да направя нещо, да докосна нещо, и свивам пръсти, и прегъвам колене, и издигам нагоре ръка, и

забивам

юмрука

си

в

пода.

Земята се пропуква под пръстите ми, а вибрациите нахлуват в тялото ми, рикошират в костите ми, докато черепът ми не се завърта и сърцето ми не се превръща в махало, блъскащо по стените на гръдния ми кош. Зрението ми ту губи фокус, ту се избистря, и ми се налага да примигна сто пъти, за да видя пукнатината, скрибуцаща под краката ми, тънка линия, разцепваща земята. Всичко край мен внезапно губи равновесие. Камъкът стене под тежестта ни, стъклените стени дрънчат, машините се изместват от нишите си, водата се плиска из прозрачния си куб и хората…

Хората.

Хората са замръзнали от ужас и страхът по лицата им ме раздира отвътре.

Падам назад, притиснала десния си юмрук до гърдите си, мъчейки се да си втълпя, че не съм чудовище, не е нужно да съм чудовище, не искам да наранявам човешки същества не искам да наранявам човешки същества не искам да наранявам човешки същества

но не се получава.

Защото това е лъжа.

Защото опитвах да помогна.

Поглеждам наоколо. Към земята.

Към делото си.

И за пръв път проумявам, че притежавам силата да унищожа всичко.

Касъл стои като чучело.

Долната му челюст е увиснала. Ръцете му са отпуснати край тялото, очите му са опулени от тревога, изумление и късче уплаха и макар да мърда устни, като че ли не успява да произведе звук.

Имам чувството, че моментът е подходящ да скоча от някоя висока скала.

Кенджи докосва ръката ми и аз се обръщам към него, осъзнавайки, че съм вкаменена. Откога чакам той, Адам и Касъл да се досетят, че е грешка да се държат мило с мен, че всичко ще завърши зле, че не заслужавам добрината им, че съм просто инструмент, оръжие, прикрит убиец.

Той поема десния ми юмрук в дланта си с такава нежност. Внимава да не докосне кожата ми, изхлузвайки разкъсаната кожена ръкавица, и вдишва рязко при вида на кокалчетата ми. Плътта по тях е съдрана и окървавена и не мога да движа пръстите си.

Осъзнавам, че агонизирам.

Примигвам и рой звезди избухват пред очите ми, и нов вид мъчение връхлита крайниците ми така стремглаво, че не мога да говоря.

Простенвам

и

светът

и з ч е з в а.

Устата ми има вкус на смърт.

Успявам да открехна клепачи и веднага усещам как огньовете на ада раздират дясната ми ръка. Увита е в толкова слоеве бинт, че 5-те ми пръста са неподвижни, за което съм благодарна. От изтощение нямам сили дори да заплача.

Примигвам.

Опитвам да се огледам наоколо, но вратът ми е скован.

Нечии пръсти докосват рамото ми и искам да издишам въздуха от дробовете си. Примигвам отново. И отново. Пред очите ми ту се избистря, ту мътнее момичешко лице. Обръщам глава да я видя по-добре и мигам мигам мигам.

— Как се чувстваш? — прошепва тя.

— Добре съм — казвам на петното, но май лъжа. — Коя си ти?