Тахере Мафи - Разнищи ме

Защото може да се окаже прав.

Знаех, че съм в амок. Знаех, че искам да нараня Касъл, но не ми пукаше. В онзи момент бях решена да го направя. В онзи гневен момент бях напълно, непоколебимо решена да го направя. Не знам докъде щях да стигна, ако Кенджи не ме беше спрял. Просто не знам. Нямам представа. Дори не познавам способностите си.

Колко пъти, чувам шепот в главата си, колко пъти ще се извиняваш, че си това, което си.

Кенджи въздъхва. Размърдва се в стола си. Не смея дори да вдигна поглед към него, но бърша яростно бузите си, умолявайки очите си да спрат да плачат.

— Трябваше да ти задам този въпрос, Джулиет. — Кенджи звучи смутено. — Съжалявам, че те разплаках, но не и че попитах. Работата ми е да се грижа за безопасността ни, а това изисква да гледам на нещата от всички възможни ъгли. Още никой не знае на какво си способна. Дори ти самата. Но се държиш така, сякаш дарбата ти не е нищо особено, а това не помага. Спри да се преструваш, че не си опасна.

Вдигам поглед твърде бързо.

— Но аз… аз н-не искам да нараня никого…

— Това няма значение — казва той, ставайки от стола си. — Добрите намерения са чудесно нещо, но не променят фактите. Ти си опасна. Мамка му, та ти си плашещо опасна. По-опасна от мен и всички останали тук. Така че не изисквай от мен да се държа, сякаш този факт сам по себе си не е заплаха за нас. Ако възнамеряваш да останеш тук — казва той, — трябва да се научиш да владееш силата си, да я обуздаваш. Трябва да се примириш с природата си и да намериш начин да живееш с нея. Като всички нас.

3 почуквания на вратата.

Кенджи продължава да ме гледа. В очакване.

— Добре — проронвам аз.

— И двамата с Кент трябва възможно най-скоро да намерите решение на драмите си — добавя той тъкмо когато Соня и Сара се връщат в стаята. — Нямам нито времето, нито енергията, нито пък желанието да се занимавам с вашите проблеми. Обичам да се занасям с вас от време на време, защото… е, да си го кажем право — той свива рамене, — светът отива по дяволите и понеже има голям шанс да ме гръмнат още преди да съм навършил двайсет и пет, ми се ще поне да си спомням какво е да се смееш. Но това не ме прави ваш личен палячо или пък ваша бавачка. Ако трябва да съм честен, не ми дреме дали с Кент сте гаджета. Имаме си милион грижи тук, долу, и нито, ама нито една, не засяга любовния ви живот. — Пауза. — Ясно ли е?

Аз кимвам, понеже нямам вяра на гласа си.

— Е, с нас ли си? — пита той.

Пак кимвам.

— Искам да го чуя. Ако си с нас, с нас си изцяло. Край на самосъжалението. Край на рева в тренировъчната стая, защото не си успяла да счупиш някаква си метална тръба…

— Ама ти откъде зн…

— С нас ли си?

— С вас съм — отговарям аз. — С вас съм. Кълна се.

Той си поема дълбока глътка въздух. Прокарва ръка през косата си.

— Хубаво. Среща пред трапезарията утре сутринта в шест.

— Но ръката ми…

Той махва със своята.

— Ръката ти си е добре. Нищо ти няма. Дори не си я счупила. Прецакала си кокалчетата си и мозъкът ти е изфирясал и в общи линии си спала три дни. Аз на това не му викам сериозна контузия — казва той. — Викам му ваканция, по дяволите. — Замисля се за момент. — Знаеш ли от колко време не съм имал ваканция…

— Но нали ще тренираме? — прекъсвам го аз. — Не мога да правя нищо, ако ръката ми е в бинтове, сещаш ли се?

— Повярвай ми — килва глава той. — Ще си като нова. Тук… тук нещата се случват малко по-различно.

Зяпам го недоумяващо. Очакващо.

— Приеми го като официалния ти подарък за добре дошла в Пункт Омега — казва той.

— Ама…

— Утре. В шест часа.

Отварям уста да му задам поредния въпрос, но той долепя показалец до устните си, козирува ми с два пръста и отстъпва назад към вратата тъкмо когато Соня и Сара доближават леглото ми.

Той им кимва за довиждане, завърта се на пета и излиза от стаята.

6:00.

Мярвам стенния часовник и установявам, че е едва 14:00 часът.

Тоест до 6:00 остават 16 часа.

Тоест имам доста часове за убиване.

Тоест трябва да стана и да се облека.

Защото трябва да се махна оттук.

И наистина трябва да поговоря с Адам.

— Джулиет?

Напускам мислите си и се връщам в настоящето, където Соня и Сара стоят до мен и ме гледат.

— Можем ли да ти донесем нещо? — предлагат ми. — Чувстваш ли се достатъчно силна да станеш от леглото?

Но погледът ми прескача от единия чифт очи към другия и обратно и вместо да отговоря, парализиращ срам се вкопава в душата ми и неволно се въплъщавам в онази, другата Джулиет. Уплашеното малко момиченце, което иска да се свие на толкова малка топка, че никой да не го вижда.