Тахере Мафи - Разнищи ме

— Моля те. — Спирам го аз. Стисвам клепачи. — Забрави. Недей. Не мога.

— Ти попита.

— Къде е сега? — Отварям очи. — Добре ли е?

Кенджи потрива тила си. Извръща поглед.

— Ще се оправи.

— Може ли да го видя?

Кенджи въздъхва. Обръща се към момичетата.

— Ей, ще ни оставите ли насаме за секунда? — казва.

И двете внезапно се втурват към вратата.

— Разбира се — казва Сара.

— Няма проблем — казва Соня.

— Ще ви оставим да поговорите — изричат двете в един глас.

И напускат стаята.

Кенджи грабва един от столовете, долепени до стената, и го донася до леглото ми. Сяда. Качва глезена на единия си крак върху коляното на другия и се обляга назад. Сключва пръсти зад главата си. Поглежда ме.

Намествам се на матрака така, че да го виждам по-добре.

— Какво има?

— Двамата с Кент трябва да поговорите.

— О! — Преглъщам сухо. — Да. Знам.

— Така ли?

— Разбира се.

— Хубаво. — Той кимва. Отмества поглед. Кракът му потупва прекалено енергично по пода.

— Какво? — питам го след малко. — Какво ми спестяваш?

Кракът му спира да тупа, но очите му не срещат моите. Лявата му ръка покрива устата му, после пада оттам.

— Здравата ни поизплаши в лабораторията.

Връхлита ме унизително чувство на вина.

— Съжалявам, Кенджи. Толкова много съжалявам… не мислех, че… не знаех, че…

Той обръща лице към мен и погледът му ме спира. Мъчи се да ме разчете. Да проникне в мозъка ми. Да прецени дали може да ми има доверие, или не. Дали слуховете за чудовището са верни, или не.

— За пръв път ми се случва — чувам се да прошепвам. — Кълна ти се… не съм искала да…

— Сигурна ли си?

— Какво?

— Зададох ти въпрос, Джулиет. И то съвсем уместен. — За пръв път го виждам толкова сериозен. — Доведох те тук по заръка на Касъл. Той смяташе, че можем да ти помогнем, да ти подсигурим убежище. Да те измъкнем от задниците, които искаха да те използват за своя лична облага. А ти идваш тук и като че ли дори не желаеш да си част от нас. Не разговаряш с хората. Не напредваш с обучението. В общи линии не правиш нищо.

— Съжалявам, наистина…

— Тогава Касъл ми казва, че се тревожи за теб, и аз му вярвам. Казва ми, че не се приспособяваш към средата, че ти е трудно да се приобщиш. Че хората са чули какви ли не страхотии за теб и не са толкова приветливи, колкото сме очаквали. И аз, глупакът му с глупак, започвам да те съжалявам. Казвам му, че ще ти помогна. Пренареждам целия си шибан график, само и само да ти ударя едно рамо относно проблемите ти. Защото смятам, че си добро момиче, останало недоразбрано. Защото Касъл е най-свестният тип, когото познавам, и искам да му окажа подкрепа.

Сърцето ми бие така ускорено, че се чудя как още не е прокървило.

— Та започвам да се питам… — казва той. Сваля единия си крак от коляното на другия и го пуска на земята. Привежда се напред. Обляга лакти върху бедрата си. — Питам се дали е възможно всичко това да е просто съвпадение. Така де, по силата на някакво шантаво съвпадение ли ми беше поверена? На мен? Един от шепата хора, имащи достъп до лабораторията? Съвпадение ли беше, че успя да ме принудиш да те заведа там? Че после най-случайно, непредумишлено заби юмрука си в земята, разтърсвайки цялото място така силно, че очаквахме стените всеки момент да рухнат? — Очите му се впиват в мен. — Съвпадение ли беше — продължава той, — че само още няколко секунди да беше задържала, цялото място щеше да се срине?

Гледам го с опулени, ужасени, смаяни очи.

Той се обляга назад. Свежда поглед. Долепва 2 пръста до устните си.

— Искаш ли да си тук въобще? — пита Кенджи. — Или просто опитваш да ни поразиш отвътре?

— Какво? — ахвам аз. — Не…

— Защото или отлично знаеш какво правиш, в който случай си много по-подмолна, отколкото изглеждаш, или в действително нямаш никаква представа какво правиш и добре си се подредила. Още не съм решил в кое от двете да вярвам.

— Кенджи, кълна ти се, никога… никога не съм… — Налага ми се да преглътна думите си, за да сподавя сълзите, заплашващи да рукнат всеки момент. Парализиращо е да не знаеш как да докажеш невинността си. Това е историята на живота ми, повтаряща се отново и отново, и отново… откакто се помня, опитвам да убедя хората, че не съм опасна, че не съм искала да нараня никого, че не съм целяла да се получи така. Че не съм лош човек.

Но като че ли никога не се получава.

— Много съжалявам — скалъпвам, а сълзите вече шуртят по лицето ми, без да зачитат нареждането ми да останат заключени. Толкова съм отвратена от себе си. Толкова се стараех да се променя, да стана по-добра, добър човек, а сега отново бях провалила всичко и бях загубила всичко, а дори не знам как да му кажа, че греши.