Тахере Мафи - Разнищи ме

Касъл пристъпва по-близо към мен, но като че ли веднага съжалява. Изглежда уплашен, учуден от нещо, което вижда на лицето ми. Понечва да проговори, но аз го прекъсвам.

— Какво си му направил? — настоявам да науча. — Какво му правиш…

— Госпожице Ферърс, моля ви…

— Той не ти е морско свинче! — избухвам аз и самообладанието ми се изпарява, равният тон на гласа ми се изпарява и внезапно обезумявам така, че едва укротявам треперенето на ръцете си. — Мислиш си, че можеш просто да го използваш за изследванията си…

— Госпожице Ферърс, моля ви, трябва да се успокоите…

— Не ми казвай да се успокоя! — Дори не мога да си представя какво са му причинили тук, долу, какви тестове са му правили, като на някакъв си лабораторен екземпляр.

Изтезавали са го.

— Не очаквах да реагирате така остро на тази стая — казва Касъл. Старае се да поддържа сговорчив тон. Умерен. Харизматичен дори. Което ме кара да се чудя как ли му изглеждам в този момент. Чудя се дали не го е страх от мен. — Мислех, че разбирате колко важни са изследванията, които извършваме в базата на Пункт Омега. — Продължава той. — Нима вярвате, че без тях ще можем някога да научим истината за произхода си?

— Причиняваш му болка… убиваш го! Какво си му направил…

— Нищо, от което сам не е избрал да бъде част. — Гласът на Касъл е стегнат и устните му са стегнати, виждам, че започва да губи търпение. — Госпожице Ферърс, ако намеквате, че го използвам, за да задоволя собственото си любопитство, ви съветвам да се запознаете по-отблизо с настоящата ситуация. — Произнася последните няколко срички с по-силно ударение, с повече плам и осъзнавам, че за пръв път го виждам ядосан. — Знам, че ви е трудно тук — продължава Касъл. — Знам, че не сте свикнали да се възприемате като член на група, и полагам усилия да ви вляза в положението, да ви помогна с процеса на приспособяване. Но е време да се огледате наоколо! — Той махва с ръка към стъклените стени и хората зад тях. — Всички сме еднакви. Играем в един и същ отбор! Не съм подложил Адам на нищо, което и аз самият не съм изтърпял. Просто опитваме да установим мащаба на свръхестествените му способности. Няма как да знаем със сигурност на какво е способен, без да го подложим на някои тестове. — Гласът му спада с октава-две. — А нямаме възможността да чакаме няколко години, докато случайно открие нещо, което може да послужи на каузата ни още сега.

Чувството е странно.

Защото този гняв е като живо същество.

Усещам как се увива около пръстите ми, как чака да го запратя в лицето на Касъл. Усещам как се усуква около гръбнака ми, вкоренява се в стомаха ми и пуска клони надолу по краката ми, нагоре по ръцете ми, през врата ми. Задушава ме. Задушава ме, защото иска да се излее. Иска да се излее. На момента.

— Ти — казвам му и думите се запъват в устата ми. — Нима мислиш, че си нещо повече от Възобновителите, щом ни използваш… правиш си експерименти с нас, за да подпомогнеш каузата си…

— ГОСПОЖИЦЕ ФЕРЪРС! — изревава Касъл. Очите му искрят, искрят и осъзнавам, че всички погледи в този подземен тунел са вперени в нас. Пръстите му са свити в юмруци от двете страни на тялото му, а челюстта му е стегната от ярост, и усещам ръката на Кенджи върху гърба си, преди да установя, че земята под краката ми вибрира. Стъклените стени започват да треперят, а Касъл е застанал точно по средата на всичко това, вцепенен, скован от гняв и възмущение, и чак тогава си спомням, че е надарен с безкрайно високо ниво на психокинеза.

Спомням си, че може да мести предмети със силата на съзнанието си.

Той вдига дясната си ръка с разперена навън длан и близкият стъклен панел започва да трепери, да се тресе до ръба на пръсване и осъзнавам, че съм забравила да дишам.

— Не е препоръчително да ме ядосвате. — Спокойствието в гласа на Касъл е несъвместимо с огъня в очите му. — Ако методите ми не ви допадат, бих ви призовал да изложите възраженията си с разумен тон. Не толерирам подобно отношение към себе си. Загрижеността ми за бъдещето на нашия свят може да е необяснима за вас, но не бива да вините мен за собственото си невежество! — Той отпуска дясната си ръка и стъклото застива точно навреме.

— Невежеството ми? — Дишането ми отново се учестява. — Смяташ, че щом не разбирам защо му е на някого да подлага друго човешко същество на… на това… — посочвам с ръка стаята, — … значи, съм невежа…?

— Ей, Джулиет, не се ядосвай… — подхваща Кенджи.