Тахере Мафи - Разнищи ме

— Аз съм — отвръща тихо тя. Дори без да я виждам ясно, долавям милосърдието в гласа и. — Соня.

Разбира се.

Вероятно и Сара е наблизо. Сигурно съм в медицинското крило.

— Какво стана? — питам аз. — От колко време съм в безсъзнание?

Тя не отговаря на въпросите ми и се чудя дали изобщо ме е чула.

— Соня? — Опитвам да срещна погледа и. — От колко време спя?

— Беше много зле — казва тя. — Тялото ти се нуждаеше от време да…

— Колко време? — Гласът ми спада до шепот.

— Три дни.

Представете си влак, летящ със сто милиона километра в час.

А сега си представете, че ви блъсва право в лицето.

Изправям се в леглото и осъзнавам, че ще повърна.

За щастие, Соня го е предвидила. Една кофа се появява точно навреме, за да изпразня жалкото съдържание на стомаха си в нея, но конвулсиите му продължават в болничната роба, а някой бърше с горещ, влажен плат лицето ми. Парата е толкова топла и успокояваща, че забравям болката за достатъчно дълго, че да забележа другия човек в стаята.

Соня и Сара кръжат край мен, обтривайки с топлите си кърпи голите ми крайници, утешавайки ме с нежни гласове, повтаряйки ми, че ще се оправя, че просто имам нужда от почивка, че най-сетне мога да хапна нещо, че не бива да се тревожа, защото няма нищо тревожно и те ще се погрижат за мен.

Тогава успявам да съсредоточа погледа си.

Забелязвам ръцете им, внимателно облечени в латексови ръкавици, забелязвам иглата на системата, забита във вената ми, забелязвам угриженото им, но и предпазливо поведение… и тогава се досещам какъв е проблемът.

Лечителките не могат да ме докосват.

Никога досега не им се е налагало да се борят с проблем като мен.

Травмите винаги са били грижа на лечителките. Могат да наместват счупени кости и да лекуват огнестрелни рани, да съживяват отказали бели дробове, да затварят дори най-жестоките порязвания — знам, защото Адам пристигна в базата на Пункт Омега на носилка. Уорнър и хората му го бяха наредили така след бягството ни от военната им база и мислех, че белезите ще останат завинаги. Но сега изглежда непокътнат. Чисто нов. Цял ден го ремонтираха; беше същинска магия.

Но за мен няма магически лекове.

Няма чудеса.

Соня и Сара ми обясняват, че навярно съм получила сериозен шок. Казват, че тялото ми се претоварило от собствените си способности и било същинско чудо, че въобще съм оцеляла. Освен това смятат, че съм била в безсъзнание достатъчно дълго, че да облекча голяма част от психологическата травма, но аз самата не съм толкова сигурна в това. Мисля, че ще ми е нужно много повече, за да се справя с подобно нещо. Все пак от доста време съм увредена психически. Поне физическата болка се е поуталожила. Преминала е в упорито пулсиране, от което успявам да се абстрахирам за кратки периоди от време.

Нещо изниква в паметта ми.

— В предишните случаи… — подхващам аз. — В стаята за мъчения на Уорнър, а после с Адам и стоманената врата… не ми се случи… такова нещо… досега не съм се наранявала…

— Касъл ни разказа за тези случки — казва Соня. — Но разбиването на една врата или една стена е съвсем различно от това да опиташ да разцепиш земята надве. — Тя се усмихва колебливо. — Дори бихме казали, че е несъпоставимо. Този път си вложила много по-голяма сила… всички го усетихме. Всъщност си помислихме, че някъде са избухнали експлозиви. Тунелите — продължава тя — едва не рухнаха.

— Не. — Стомахът ми се вкаменява.

— Няма нищо — опитва да ме успокои Сара. — Спря точно навреме.

Не мога да си поема дъх.

— Нямало е как да знаеш… — подхваща Соня.

— Едва не убих… едва не убих всички ви…

Соня поклаща глава.

— Владееш удивителна сила. Вината не е твоя. Не си знаела на какво си способна.

— Можех да убия вас. Можех да убия Адам… можех… — Врътвам рязко глава. — Тук ли е? Къде е Адам?

Момичета ме гледат безмълвно. Споглеждат се.

Чувам нечие прокашляне и извръщам рязко поглед по посока на звука.

Кенджи излиза от ъгъла. Помахва половинчато, предлага ми кривната настрани усмивка, недостигаща очите му.

— Прощавай — казва ми той, — но се наложи да го държим по-надалеч от тук.

— Защо? — питам аз, макар че се боя да чуя отговора.

Кенджи избутва косата от очите си. Обмисля въпроса ми.

— Хм, откъде да започна? — Изброява нещо на пръсти. — След като разбра за случилото се, опита да убие мен , нахвърли се на Касъл, отказваше да напуска медицинското крило, дори за ядене и спане, а накрая…