Тахере Мафи - Разнищи ме

Кенджи е на половин стъпка зад мен.

— И така. С теб ще работим заедно днес.

— Аха.

— А ти какво? Подминаваш ме най-показно. Не казваш едно здрасти дори. — Той притиска чорапите към сърцето си. — Съкрушен съм. А дори бях запазил маса за нас.

Поглеждам го. Продължавам да вървя.

Той ме настига.

— Сериозно говоря. Знаеш ли колко е неловко да помахаш на някого, а той да не ти обърне внимание? После се озърташ наоколо като пълен кретен, мънкайки: "Не, наистина, кълна се, познавам я", ама никой не ти вя…

— Сигурно се шегуваш? — Спирам по средата на кухнята. Завъртам се към него. Лицето ми е сбърчено в гримаса на недоумение. — Говорил си с мен веднъж за двете седмици, откакто съм тук. Вече почти не те забелязвам.

— Ей, чакай малко — казва той, препречвайки пътя ми. — И двамата знаем, че няма начин да не си забелязала всичко това — той сочи с ръка тялото си, — затова, ако се опитваш да си играеш игрички с мен, нека те уведомя предварително, че няма да се получи.

— Какво? — намусвам се аз. — Какви ги дрън…

— Няма смисъл да се правиш на труднодостъпна, малката. — Той вирва едната си вежда. — Та аз дори не мога да те докосна. Това придава съвсем ново значение на "труднодостъпна", ако ме разбираш правилно.

— О, боже! — Оформям с устни и затварям очи, клатейки глава. — Ти си луд.

Той пада на колене.

— Луд по теб, агънце!

— Кенджи! — Не мога да вдигна очи, защото не смея да се огледам наоколо, но се чудя как да го накарам да спре. Да сложа цяла стая помежду ни. Аз самата знам, че се шегува, но може да съм единствената.

— Какво? — пита той и гласът му проехтява из цялото помещение. — Любовта ми те кара да се чувстваш неловко?

— Моля те… моля те, стани… и говори по-тихо…

— Друг път.

— Защо? — Гласът ми вече звучи умолително.

— Защото, ако говоря по-тихо, няма да мога да се чувам. А следващото — продължава той — е любимата ми част.

Не мога дори да го погледна.

— Не ме отритвай, Джулиет. Толкова съм самотен.

— Ама ти откачи ли?

— Да, от разбито сърце. — Гласът му става все по-силен, размахва ръце в драматични жестове, с които едва не ме помита, когато започвам да отстъпвам паникьосано назад. Тогава обаче осъзнавам, че всички гледат него.

Забавляват се.

Озъртам се наоколо с неловка усмивка и за свое изумление откривам, че никой не гледа към мен. Мъжете се хилят, очевидно свикнали с маймунджилъците на Кенджи, а жените го зяпат със смесица от обожание и нещо друго.

Адам също го зяпа. Стои с подноса си в ръце, килната на една страна глава и объркан поглед. Усмихва се колебливо, когато погледите ни се срещат.

Запътвам се към него.

— Ей… почакай, малката. — Кенджи скача да хване ръката ми, преди да съм му обърнала гръб. — Нали знаеш, че само се бъзи… — Проследява погледа ми по посока на Адам. Плясва с длан челото си. — Ама разбира се! Как можах да забравя? Ти си влюбена в съквартиранта ми.

Обръщам се към него.

— Чуй какво, признателна съм ти, че ще ми помагаш с тренировките… наистина. Благодаря. Не може ей така да ми се обясняваш във фалшива любов… особено пред Адам. А и трябва да прекося стаята, преди да е свършил часът за закуска, разбираш ли ме? Почти никакво време не прекарваме заедно.

Кенджи кимва много бавно, придобил леко сериозно изражение.

— Права си. Извинявай. Разбирам.

— Благодаря ти.

— Адам завижда заради любовта ни.

— Просто отивай да ядеш! — Избутвам го силно, едва сдържайки ядосания си смях.

Кенджи е един от малкото хора тук — след Адам, разбира се, — който не се бои да ме докосне. Истината е, че никой няма причина да се страхува, когато съм облечена в униформата си, но обикновено на масата свалям ръкавиците си, а и репутацията ми ме предхожда. Хората странят от мен. Но въпреки че веднъж нападнах Кенджи неволно, той не се страхува от мен. Струва ми се, че ще е нужна астрономически голяма доза от нещо ужасяващо, за да се уплаши.

Възхищавам му се за това.

Адам е мълчалив. Но и едно "здравей" ми стига, вече виждам, че ъгълчето на устните му е вирнато нагоре, че стойката му е някак по-изправена, по-стегната, по-напрегната. Може и да не знам много за света, но знам как да прочета книгата, написана в очите му.

В погледа му.

Откривам в него тежест, която ме тревожи, но и същата онази нежност, същите онези силни чувства, заради които едва се сдържам да не се хвърля в обятията му. Наблюдавам го как върши най-елементарните неща — пристъпва от крак на крак, взима поднос, кимва за поздрав към някого, — стига ми просто да проследя движението на тялото му във въздуха край нас. Моментите ми с него са толкова малобройни, че гърдите ми винаги са стегнати, а сърцето ми бие спазматично. Вечно събужда у мен желание да захвърля всички задръжки.