Тахере Мафи - Разнищи ме

А Адам искаше да узнае истината. Даже нямаше търпение.

Но откакто започнаха тестовете с Касъл, Адам стана некомуникативен. Сега ми дава само най-общи сведения. Вълнението стихна прекалено рано.

Нещо не е наред.

Нещо не е наред.

Разбира се, че не е.

— Още нямаме окончателни резултати — казва ми Адам, но си личи, че крие нещо. — Трябва да мина още няколко проверки. Касъл твърди, че имало още няколко неща, които искал да… проучи.

Прави ми впечатление механичният тон, с който Адам ми поднася информацията. Нещо се е объркало и не мога да повярвам, че не съм забелязала знаците досега. Не съм искала, осъзнавам го. Не съм искала да призная пред себе си, че Адам изглежда по-изтощен, по-напрегнат, по-неспокоен, отколкото някога съм го виждала. Тревогата е съградила дом върху плещите му.

— Адам…

— Не се безпокой за мен. — Думите му не са груби, но в гласа му се долавя прикрита угриженост, която не мога да не забележа, и той ме придърпва в обятията си, преди да съм успяла да проговоря. Пръстите му вдигат ципа на униформата ми до благоприлично положение. — Добре съм. — Казва той. — Наистина. Просто искам да се уверя, че и ти си добре. Ако на теб ти харесва тук, значи, и на мен ми харесва. Всичко е наред. — Дъхът му пресеква. — Нали така? Всичко ще се нареди. — Колебливата усмивка на лицето му кара пулсът ми да забрави работата си.

— Да. — Нужно ми е малко време да намеря гласа си. — Да, разбира се, но…

Вратата се отваря и Соня и Сара влизат чак до средата на стаята, преди да замръзнат намясто с впити в преплетените ни тела очи.

— О! — възкликва Сара.

— Ъм — свежда поглед Соня.

Адам изругава шепнешком.

— Можем да се върнем по-късно… — казват в един глас близначките.

Вече вървят към вратата, когато ги спирам. Няма да ги изгоня от собствената им стая.

Моля ги да не си тръгват.

Те ме питат дали съм сигурна.

Нужен ми е само един поглед към лицето на Адам, за да се уверя, че ще съжалявам, задето съм се лишила дори от минута от времето ни заедно, но пък и не мога да се възползвам от съквартирантките си. Това е личното им пространство, а и съвсем скоро ще изгасят светлините. Не мога да ги оставя да скитат по коридорите.

Адам вече не гледа към мен, но и не ме пуска. Привеждам се напред и докосвам с устни сърцето му. Той най-сетне отвръща на погледа ми. Дарява ме с малка, измъчена усмивка.

— Обичам те — казвам му тихо, така че само той да чуе.

Той изпуска кратък, насечен дъх.

— Нищо не знаеш — прошепва и се отдръпва от мен. Завърта се на една пета. Отправя се към вратата.

Сърцето ми барабани чак в гърлото.

Момичетата ме гледат загрижено.

Соня се кани да каже нещо, но тогава...

щракване,

жужене,

примигване

и светлините угасват.

Сънищата се завърнаха.

Бяха ме изоставили за кратко малко след като попаднах в затвора на Уорнър. Мислех, че съм загубила птицата, бялата птица, птицата с корона от златисти шарки върху главата си. Някога се явяваше в сънищата ми, долитайки със силни, отмерени движения, плавайки над света, сякаш знаеше повече от нас, сякаш пазеше тайни, за чието съществуване дори не се бяхме досетили, сякаш ме водеше на сигурно място. Тя беше единственото късче надежда в горчивата тъмнина на психодиспансера, докато не срещнах близначката ѝ, татуирана върху гърдите на Адам.

Имах чувството, че е излетяла от сънищата ми, кацайки върху сърцето му. Реших, че е знак, послание, уверяващо ме, че най-накрая съм в безопасност. Че съм отлетяла и най-сетне съм намерила покой, убежище.

Не очаквах да я видя отново.

Но ето че се завърна и изглежда по абсолютно същия начин. Същата бяла птица в същото синьо небе със същата златиста корона. Само че този път е застинала. Маха с криле на едно място, сякаш заловена в невидима клетка, сякаш прокълната да повтаря едно и също движение цяла вечност. Птицата изглежда така, сякаш лети: във въздуха е, размахва криле. Изглежда сякаш е свободна да се рее в небесата. Но е в плен.

Не може да излети нагоре.

Не може да се спусне.

През изминалата седмица този сън ме спохождаше всяка нощ, а на всичките 7 сутрини се будех разтреперана в миришещия на пръст леден въздух, мъчейки се да укротя суматохата в гърдите си.

Да разтълкувам съня.

Изпълзявам от леглото и обличам униформата, която нося всеки ден, единствената дреха, която притежавам. Цветът ѝ е наситено лилав, толкова тъмен, че почти черен. Има лека лъскавина, проблясва дискретно на светлината. Състои се от едно-единствено парче плат, покриващо цялото ми тяло, от врата до китките и глезените ми, и е прилепнала по мен, без да е впита.