Тахере Мафи: Разнищи ме

Устните ни

се докосват

и усещам как всеки момент ще се пръсна по шевовете. Целува ме, сякаш ме е загубил и намерил и му се изплъзвам отново, но той за нищо на света няма да ме пусне. Понякога ми се иска да крещя, понякога ми се иска да рухна, иска ми се да умра, знаейки, че съм узнала какво е да живееш с тази целувка, с това сърце, с тази нежна, нежна експлозия, която ме кара да се чувствам така, сякаш съм отпила от слънцето, сякаш съм изяла 8, 9, 10 облака.

Това чувство...

Това чувство разтерзава цялото ми тяло.

Той се отдръпва, дишайки тежко, ръцете му се промъкват под меката материя на униформата ми и е толкова горещ, кожата му е толкова гореща и май вече го казах, но не си спомням и съм толкова зашеметена, че когато проговаря, не разбирам думите му…

Но казва нещо.

Думи, дълбоки и дрезгави в ухото ми, неразбираеми за мен, просто сбор от съгласни и гласни звукове и насечени срички. Ударите на сърцето му пробиват гръдния му кош и се срутват в моя. Пръстите му изписват тайни послания по тялото ми. Ръцете му плават надолу по сатенено гладката тъкан на униформата ми, спускат се по вътрешността на бедрата ми, по сгъвките на коленете ми и пак тръгват нагоре, и нагоре, и нагоре… и се питам дали е възможно да съм едновременно в несвяст и съзнание, и вече знам какво е да надхвърлиш всякакви граници, да останеш без дъх, когато той отстъпва назад и ме дръпва със себе си. Забива гръб в стената. Хваща здраво ханша ми. Притиска ме силно към тялото си.

Простенвам.

Устните му са върху шията ми. Миглите му гъделичкат кожата под брадичката ми и той казва нещо, нещо, звучащо като името ми, и обхожда с целувки ключицата ми, извивката на рамото ми, и устните му, устните му, и ръцете му, и устните му изучават долините и възвишенията на тялото ми… и гърдите му се повдигат, когато изругава и спира, проронвайки:

— Боже, неустоима си.

И сърцето ми отлита до луната без мен.

Обичам, когато ми говори така. Обичам да ми казва, че не може да откъсне ръце от мен, защото цял живот съм слушала точно обратното, и ми се ще да можех да пъхна думите му в джоба си, за да ги докосвам от време на време, да си припомням, че съществуват.

— Джулиет.

Едва дишам.

Едва вдигам поглед и се съсредоточавам, но не виждам каквото и да било друго, освен абсолютното съвършенство на този момент, но това не е от значение, защото той ми се усмихва. Усмихва се, сякаш някой е нанизал звездите на устните му, и той ме гледа, гледа ме, сякаш съм всичко за него, а аз едва сдържам сълзите си.

— Затвори очи — прошепва той.

Вярвам му.

Затова се подчинявам.

Клепачите ми се спускат и той целува единия, после и другия. После брадичката ми, носа ми, челото ми. Бузите ми. Слепоочията ми.

Всеки

сантиметър

от шията ми

и

се откъсва от мен така рязко, че блъсва главата си в твърдата стена. Няколко грижливо подбрани думи се изплъзват от устата му, преди да е успял да ги възпре. Аз съм замръзнала, смаяна и внезапно уплашена.

— Какво стана? — прошепвам, без да знам защо шепна. — Добре ли си?

Адам се мъчи да не прави гримаси, но диша тежко. Озърта се наоколо и изпелтечва:

— Из-извинявай — залепил е ръка на тила си. — Това беше… като че ли… — Извръща поглед. Прокашля се. — Май… май… като че ли чух нещо. Стори ми се, че някой идва към стаята.

Разбира се.

На Адам не му е позволено да влиза тук.

Момичета и момчета обитават отделни крила в базата на Пункт Омега. Касъл твърди, че е главно, за да подсигури спокойствие и удобство на момичетата — особено, като се има предвид, че използваме обща баня, — така че в общи линии съм съгласна с решението му. Хубаво е да не ти се налага да се къпеш в едно помещение със стари мъже. Но толкова трудно намираме време да сме заедно — а през малкото време, което успяваме да си откраднем, винаги сме под напрежение, че ще ни спипат.

Адам се отпуска на стената и потреперва. Аз се пресягам да го докосна по главата.

Той се отдръпва.

Аз замръзвам.

— Добре ли си…?

— Да. — Въздъхва. — Просто… ами… — Поклаща глава. — Не знам. — Понижава глас. Свежда очи. — Не знам какво ми става, по дяволите.

— Ей. — Погалвам с пръсти корема му. Памукът на тениската му е съхранил телесната му топлина и едва удържам на изкушението да заровя лице в нея. — Всичко е наред. — Казвам му. — Просто си предпазлив.

Той ми отвръща със странна, тъжна усмивка.

— Не говоря за главата ми.

Поглеждам го недоумяващо.

Той отваря уста. Затваря я. Отново я открехва.