Тахере Мафи: Разнищи ме

Касъл не казва нищо за това, че майките отдръпват децата си от мен, като ме срещнат по коридора. Не споменава враждебните погледи и неприветливите думи, които понасям още от деня на пристигането си. Не подхваща темата за децата, предупредени да стоят настрана от мен, и за шепата възрастни хора, преценяващи ме с изпитателни погледи. Мога само да гадая какво са подочули, откъде са научили за мен.

Джулиет.

Момиче със смъртоносен допир, изсмукващ силата и енергията на топлокръвни човешки същества, докато не ги превърне в безжизнени, парализирани трупове, хъхрещи на пода. Момиче, прекарало по-голямата част от живота си по болници и центрове за малолетни престъпници, момиче, прогонено от собствените си родители, освидетелствано като невменяемо и осъдено на изолация в психодиспансер, където дори плъховете се бояха да живеят.

Момиче.

Толкова гладно за чужда енергия, че бе убило малко детенце. Изтезавало невръстно човешко същество. Повалило възрастен мъж на колене. А няма дори благоприличието да се самоубие.

Всичко това е истина.

Затова поглеждам към Касъл с червени петна по бузите и неизречени букви върху устните, с очи, отказващи да разкрият тайната си.

Той въздъхва.

Понечва да каже нещо. Опитва да проговори, но тогава обхожда с поглед лицето ми и размисля. Просто кимва отривисто, поема си дълбока глътка въздух, потупва часовника си с пръст и казва:

— Три часа до изгасяване на лампите — и се обръща да си върви.

После спира до вратата.

— Госпожице Ферърс — казва внезапно, тихо, без да се обръща. — Избрахте да останете при нас, да се борите за каузата ни, да станете член на Пункт Омега. — Пауза. — Помощта ви ще ни е нужна. А се опасявам, че времето ни изтича.

Изпращам го с поглед.

Слушам как отдалечаващите му се стъпки отекват заедно с последните му думи и облягам глава на стената зад себе си. Затварям очи, скривайки тавана от погледа си. Гласът му — сериозен, трезв — звънти в ушите ми.

Времето ни изтича, казва той.

Сякаш времето е нещо, което може да изтече, сякаш се измерва в купи, връчени ни с раждането, и ако ядем прекалено много или прекалено бързо, или точно преди да скочим във водата, можем да загубим времето си, да го пропилеем, да го погълнем докрай, да го изчерпаме.

Само че времето е отвъд пределите на ограничения ни разум. То е безкрайно, съществува извън нас, не можем нито да го изчерпаме, нито да загубим представа за него, нито да го задържим. Времето продължава напред дори без нас.

Имаме предостатъчно време, трябваше да каже Касъл. Разполагаме с цялото време на света, това трябваше да ми каже. Но не го направи, защото държеше да подчертае… тик-так, че времето ни… тик-так… се изменя. Втурва се напред в съвършено нова посока, забива се с пълна сила в нещо друго...

тик

тик

тик

тик

тик

наближава...

време за война.

Мога да го докосна оттук.

Очите му, тъмносини. Косата му, тъмнокестенява. Тениската му, твърде тясна на правилните места, а устните му, устните му трепват, натискайки ключа, запалващ огъня в сърцето ми, и дори нямам време да мигна, да издишам, преди да се озова в обятията му.

Адам.

— Ей, здрасти — прошепва върху кожата на врата ми.

Потискам трепета си, а кръвта нахлува в бузите ми и за момент, само за момент, отпускам костите си и му позволявам да ме задържи на крака.

— Здрасти. — Усмихвам се, вдишвайки тайния му аромат.

Разкошен аромат.

Много рядко се виждаме насаме. Адам живее в стаята на Кенджи с малкото си братче Джеймс, а аз — с близначките лечителки. Вероятно имаме по-малко от 20 минути, преди момичетата да се върнат в стаята ни, и възнамерявам да се възползвам максимално от отдалата ни се възможност.

Клепачите ми се спускат.

Ръцете на Адам се увиват около кръста ми, придърпват ме по-близо до него и насладата е толкова стихийна, че едва не се разтрепервам. Сякаш кожата и костите ми от толкова години са копнели за човешки допир, за топла нежност, за контакт с друго същество, че не знам как да се владея. Аз съм като гладуващо дете, мъчещо се да натъпче стомаха си, угощавам сетивата си с греховната сладост на тези моменти, сякаш очаквам да се събудя и да осъзная, че още смитам пепелта по нареждане на злата си мащеха.

Тогава обаче Адам долепя устни до главата ми, а аз обличам тревогите си във великолепна рокля и поне за известно време ставам друго момиче.

— Как си? — питам и се засрамвам, понеже думите ми вече звучат треперливо, макар и едва да ме е прегърнал, но просто не мога да го пусна. Не искам да го пускам. Никога. За нищо на света.