Тахере Мафи: Разнищи ме

Знам единствено, че последните думи на Уорнър са заклещени в гърдите ми и не мога да изкашлям студената бучка или истината, раздираща гърлото ми.

Адам няма представа, че Уорнър може да ме докосва.

На никого не казах.

Уорнър уж трябваше да е мъртъв. Уорнър уж трябваше да е мъртъв, защото уж го бях застреляла, но никой не ме беше предупредил, че трябва да се науча да използвам пистолет, така че навярно идваше насам.

Идваше да се бие.

За мен.

Отривисто почукване и вратата се отваря със замах.

— А, госпожице Ферърс. Не знам какво очаквате да постигнете свита в ъгъла. — Ведрата усмивка на Касъл влиза в стаята преди него.

Вдишвам напрегнато и опитвам да вдигна поглед към Касъл, но не мога. Вместо това проронвам някакво извинение и слушам жалкото звучене на думите си в просторната зала. Усещам как разтрепераните ми пръсти се вкопчват в един от дебелите омекотени тепихи, постлани по пода, и се замислям, че не съм постигнала нищо от пристигането си тук. Унизително е, толкова е унизително да разочаровам един от малкото хора, проявили добрина към мен.

Касъл застава точно пред мен и изчаква търпеливо да вдигна поглед към него.

— Няма нужда да се извинявате — казва той. Пронизителните му, бистри кафяви очи и приветлива усмивка те карат да забравиш, че пред теб стои водачът на Пункт Омега. Водачът на цялото подземно движение, отдадено на борба срещу Възобновителите. Гласът му е твърде ласкав, твърде мил, което като че ли влошава нещата. Понякога ми се ще просто да ми се развика. — Но — продължава той — наистина трябва да се научите да контролирате Енергията си, госпожице Ферърс.

Пауза.

Крачка встрани.

Отпуска ръце върху купчината тухли, които трябваше да разбия. Преструва се, че не забелязва червенината около очите ми и металните тръби, които запратих в другия край на стаята. Погледът му умишлено избягва кървавите петна по дървените дъски от едната ми страна; не ме пита защо юмруците ми са толкова стиснати и дали не съм се контузила отново. Килва глава в моя посока, но очите му си избират точка зад мен, а гласът му е внимателен.

— Съзнавам, че ви е трудно — казва той. — Но трябва да се научите. Налага се. Животът ви ще зависи от това.

Преглъщам толкова силно, че звукът отеква в пропастта между нас. Кимвам, отпускам гръб на стената, приветствам студенината на тухлите и болезнения им натиск по гръбнака ми. Притискам колене до гърдите си и усещам как стъпалата ми се вдълбават в мекия тепих. Чувствам сълзите толкова близо, че всеки момент мога да изкрещя.

— Просто не знам как — отвръщам най-накрая. — Нищо не ми е ясно. Не знам дори какво се очаква от мен. — Вторачвам се в тавана и мигам, мигам, мигам. Усещам очите си лъснали, влажни. — Не знам как да постигна онова, което искате от мен.

— Тогава трябва да се замислите — казва Касъл без обезсърчение. Вдига една захвърлена метална тръба. Претегля я в дланта си. — Трябва да намерите взаимозависимостите между скорошните събития. Какво точно стана, когато пробихте бетонната стена в стаята за мъчения на Уорнър, когато врязахте юмрук в стоманената врата, за да спасите господин Кент? Каква е причината да реагирате така феноменално в тези два случая? — Той сяда на метър-два от мен. Побутва тръбата. — Трябва да анализирате уменията си, госпожице Ферърс. Да се съсредоточите.

Да се съсредоточите.

Тези три думички се оказват достатъчни, за да ми призлее. Като че ли всички искат от мен да се съсредоточа. Първо Уорнър искаше да се съсредоточа, а сега и Касъл иска да се съсредоточа.

Никога не се е получавало.

Дълбоката тъжна въздишка на Касъл ме връща към настоящето. Той става на крака. Заглажда с длани единственото си тъмносиньо сако и мярвам символа омега, избродиран в сребристо на гърба му. Небрежна ръка докосва крайчеца на конската му опашка, винаги връзва растите си в спретнат възел на тила си.

— Сама си оказвате съпротива — казва той, но с нежен глас. — Май е най-разумно да поработите с някой друг за разнообразие. Може би един партньор би ви помогнал да намерите връзката между тези две събития.

Раменете ми се сковават от изненада.

— Нали уж казахте, че трябвало да работя сама?

Той примижава, взирайки се в пространството отвъд мен. Почесва се под ухото, пъхва другата си ръка в джоба.

— Всъщност не държах да работите сама — казва той. — Само че никой не прояви желание да ви партнира.

1, после 2, после 15 камъка се сгромолясват в стомаха ми. Няколко засядат в трахеята ми. Не знам защо вдишвам рязко, защо съм толкова учудена. Не би трябвало. Не всички са като Адам.