Тахере Мафи - Разнищи ме

— Става дума за… това… — Посочва двама ни с ръка.

Не довършва изречението си. Не вдига очи към мен.

— Не разбирам…

— Губя разсъдъка си — казва той, но с шепот, сякаш не е сигурен дали изобщо го изрича на глас.

Взирам се в очите му. Взирам се и мигам и се препъвам в думи, които не виждам и не мога да открия… и не мога да произнеса.

Той клати глава.

Вкопчва силно ръце в задната страна на главата си и като че ли го обзема неловкост, а не мога да си обясня защо. Никога не съм го виждала да се чувства неловко.

Накрая проговаря с пресипнал глас.

— От толкова време чакам да съм с теб — казва той. — Мечтая си за това… мечтая си за теб от толкова дълго, а сега, след всичко преживяно…

— Адам, за какво го…

— Не мога да спя. Не мога да спя и мисля за теб през цялото… през цялото време, а не мога… — Той замълчава. Притиска длани към челото си. Затваря очи. Обръща се към стената, така че да не виждам лицето му. — Редно е да знаеш… трябва да знаеш — казва той, а думите му сякаш кървят, изцеждат го, — че никога не съм искал нищо на света, както исках теб. Нищо. Защото това… това… боже, искам те, Джулиет, искам… искам…

Обръща се към мен и гласът му заглъхва, очите му горят, емоциите обливат с горещината си чертите на лицето му. Очите му плъзват бавно по извивките на тялото ми, поднасяйки пламък към петрола във вените ми.

Възпламенявам се.

Искам да кажа нещо, нещо подходящо и трезво, и успокоително. Искам да му кажа, че разбирам, че и аз копнея по същото, че и аз го желая, но моментът е така наелектризиран и истински, и напрегнат, че съм почти убедена, че сънувам. Имам чувството, че азбуката ми е на изчерпване и са ми останали само "Ю"-та и "Я"-та, и тъкмо си припомням, че някой е изобретил речника, когато той най-сетне отбива очи от мен.

Преглъща силно, свел поглед към земята. Отново го извръща настрани. Една от ръцете му е преплетена в косата му, другата е свита в юмрук и опряна в стената.

— Нямаш представа — казва той с дрезгав глас — какво ми причиняваш. Какво ме караш да изпитвам. Когато ме докосваш… — Той прокарва разтреперана длан по лицето си. Почти се засмива, но дъхът му е тежък, насечен, избягва погледа ми. Отстъпва назад, изругава под носа си. Блъсва юмрук в челото си. — Божичко! Какви ги дрънкам. Мамка му! Мамка му! Извинявай… забрави, че… че изобщо съм казал нещо… трябва да вървя…

Опитвам да го спра, да намеря гласа си, да кажа: "Всичко е наред, всичко ще се оправи", но вече съм притеснена, толкова притеснена и объркана, защото не разбирам нищо. Не разбирам какво се случва, нито защо е толкова несигурен относно мен, и нас, и него и мен, и той и аз, и всички тези местоимения наедно. Не го отблъсквам. Никога не съм го отблъсквала. Чувствата ми към него винаги са били кристално ясни — няма причина да изпитва несигурност относно мен или около мен и не проумявам защо ме гледа, сякаш нещо не е наред…

— Много съжалявам — казва той. — Аз… не биваше да казвам нищо. Просто… ами… мамка му! Не биваше да идвам тук. Трябва да вървя… налага се да тръгвам…

— Какво? Адам, какво е станало? За какво говориш?

— Това беше лоша идея — казва той. — Толкова съм глупав… изобщо не биваше да идвам тук…

— Не си глупав… всичко е наред… няма проблеми…

Той се изсмива: гръмък, кух звук. Смутена усмивка остава на лицето му като отзвук и той втренчва поглед в неясна точка зад главата ми. Не проговаря дълго време, а накрая казва с пресилено ведър тон:

— Е, Касъл не мисли така.

— Моля? — прошепвам аз, хваната неподготвена. Осъзнавам, че вече не говорим за връзката ни.

— Да. — Ръцете му внезапно влетяват в джобовете му.

— Не.

Адам кимва. Свива рамене. Поглежда ме, после извръща очи.

— Не знам. Така ми се струва.

— Тестовете… за тях ли… тоест… — не мога да спра да клатя глава — … да не би да е открил нещо?

Адам отказва да ме погледне.

— О, боже — казвам аз, прошепвам го, сякаш с шепот мога да улесня нещата. — Значи, вярно е? Касъл е прав? — Гласът ми се извисява, мускулите ми започват да се стягат и не знам защо, но ми се струва, че изпитвам ужас, че чувството, пълзящо по гърба ми, е страх. Не би трябвало да се страхувам от това, че и Адам има дарба като мен, трябваше да се досетя, че не може да е толкова лесно, толкова просто. Касъл поддържа тази теория още от самото начало, Адам може да ме докосва, защото и той самият притежава някаква Енергия, която го позволява. Касъл нито за миг не прие, че неуязвимостта на Адам от смъртоносния ми допир е просто щастливо съвпадение. Уверен беше, че зад нея се крие нещо по-голямо, по-сложно, по-специфично. Все ми се искаше да вярвам, че просто ми е провървяло.