Тахере Мафи - Разнищи ме

Никога не пуска ръката ми.

Не искам никога да го губя от погледа си.

— Добре ли си? — питам го, все още притеснена заради предишната нощ.

Той кимва. Опитва да се усмихне, но личи, че му е трудно.

— Да. И… — Прокашля се. Вдишва дълбоко. Извръща поглед. — Да, извинявай за снощи. Май се бях… понаплашил.

— Но за какво?

Той гледа през рамото ми. Свъсва вежди.

— Адам…?

— Да?

— Защо си бил наплашен?

Очите му отново срещат моите. Облещени са. Кръгли.

— Какво? За нищо.

— Не разби…

— Какво се туткате толкова бе, хора?

Завъртам се. Кенджи стои точно зад мен с толкова претрупан поднос, че се чудя как никой не е възразил. Явно е убедил готвачите да му сипват повече.

— Е? — Кенджи ни зяпа невъзмутимо в очакване на отговор. Накрая килва глава назад в жест, казващ "елате с мен", и тръгва нанякъде.

Адам издишва, а изражението му е толкова отнесено, че решавам да оставя снощната тема за друг път. Скоро. Ще я обсъдим скоро. Сигурна съм, че не е нищо сериозно. Абсолютно нищо сериозно.

Скоро ще поговорим и всичко ще се нареди.

Кенджи ни чака на една празна маса.

В началото Джеймс се хранеше с нас, но след като се сприятели с шепата малчугани от Пункт Омега, предпочита да седи при тях. Май от трима ни той е най-доволен, че е тук — и се радвам да го виждам щастлив, но да си призная, компанията му ми липсва. Страх ме е обаче да го спомена, понякога не съм сигурна дали искам да знам защо вече страни от Адам, когато аз съм наблизо. Май не искам да знам дали другите деца са успели да го убедят, че съм опасна. Така е, опасна съм, но просто...

Адам сяда на пейката, а аз се плъзвам до него. Кенджи се настанява пред нас. С Адам крием сплетените си ръце под масата и си позволявам да се насладя на простичкото удоволствие от близостта му. Още съм с ръкавици, но ми е достатъчно да го чувствам до себе си, в стомаха ми разцъфват цветя и кадифените им листенца гъделичкат всеки сантиметър от нервната ми система. Невероятно е какъв ефект има върху мен, как ме кара да се чувствам, какви мисли поражда в ума ми. Все едно са ми били изпълнени 3 желания: да докосвам, да вкусвам, да чувствам. Усещането е безкрайно странно. Шантаво, щастливо стечение на невероятни неща, увито в подаръчна хартия, завързано с панделка, скътано в сърцето ми.

Често ми се струва, че не заслужавам такава привилегия.

Адам застава така, че цялото му бедро да е опряно в моето.

Вдигам поглед и ме посреща усмивката му, тайна, мъничка усмивка, която казва толкова много, все неща, неподходящи за маса. Подканям се да поема дъх и потискам усмивката си. Насочвам вниманието си към храната. Надявам се, че не съм се изчервила.

Адам се привежда към ухото ми. Усещам нежната ласка на дъха му, преди да е проговорил.

— Не знам дали подозирате колко сте гнусни.

Вдигам стреснат поглед към Кенджи и го намирам замръзнал в движение, с лъжица, изминала едва половината път към устата му, и с килната към нас глава. Посочва ни с лъжицата си.

— Какво е това, по дяволите? Да не би да палувате под масата, а?

Адам се отдръпва от мен само с няколко сантиметра и изпуска дълбока, подразнена въздишка.

— Нали знаеш, че ако не ти харесва, винаги можеш да се махнеш. — Той кимва към масите до нас. — Никой не те е молил да седиш тук.

Дотолкова се простират възможностите на Адам да води цивилизован разговор с Кенджи. По принцип двамата са приятели, но Кенджи знае точно как да провокира Адам. Понякога почти забравям, че са съквартиранти.

Чудя се какво ли им е да живеят заедно.

— Говориш врели-некипели — казва Кенджи. — Още сутринта те предупредих, че трябва да седя при вас. Касъл иска да ви помогна с приспособяването. — Той изсумтява. Кимва към мен. — Да знаеш, нямам си никаква представа какво виждаш в тоя тип — казва той, — но пробвай да поживееш с него. Кисел е като дядка.

— Изобщо не съм кисел…

— О, да, брато. — Кенджи оставя приборите си на масата. — Кисел си, и още как. Все "Млъквай, Кенджи", "Заспивай, Кенджи", "Никой не иска да те гледа гол, Кенджи". И то, при положение че много добре знам колко хиляди хора си умират да ме видят гол…

— Колко време трябва да седиш при нас? — Адам извръща поглед и потърква очи със свободната си ръка.

Кенджи изопва гръб. Грабва лъжицата си, но само за да го посочи с нея.

— Трябва да се благодариш, че седя на вашата маса. Това ви прави готини по подразбиране.

Усещам как Адам се напряга до мен и решавам да се намеся.