Лев Гросман: Kолеж за магьосници

Куентин направи фокус. Никой не го забеляза.

Джеймс, Джулия и Куентин вървяха заедно по студения неравен тротоар. Джеймс и Джулия се държаха за ръце. Така стояха нещата сега. Куентин се тътреше подире им — изглеждаше и се чувстваше като ядосано хлапе. Предпочиташе да е сам с Джулия или просто сам, обаче човек не може да има всичко. Поне наличните доказателства категорично водеха към това заключение.

— Така — подвикна Джеймс и се обърна. — Куентин, да обсъдим стратегията си.

Изглежда, шестото чувство винаги му подсказваше кога Куентин започва да се самосъжалява. Събеседването му беше след седем минути. Веднага след него щеше да се яви Джеймс.

— Стискаш му здраво ръката. Гледаш го в очите. Изчакваш го да се отпусне, халосваш го със стола, а пък аз разкодирам паролата му и изпращам имейл на "Принстън".

— Бъди естествен, Куентин — намеси се Джулия. Тъмната й чуплива коса беше прибрана на кок.

Милото й отношение към него всеки път го караше да се чувства още по-зле.

— Нали тъкмо това казах и аз?

В този момент Куентин отново направи фокуса. Беше много елементарен и изискваше само ловкост и една петцентова монета. Куентин го направи в джоба си, затова никой не го видя. Повтори го, после го направи още веднъж, но на обратно.

— Според мен паролата му е "Палав тигър 69" — заяви Джеймс.

— Или "Лошо котенце 40".

— Чакайте, бе, той е над петдесетте — намеси се Куентин.

— Паролата му със сигурност ще е "парола".

Хрумна му, че тази история сякаш продължава цяла вечност. И тримата бяха само на по седемнайсет, но му се струваше, че познава Джулия и Джеймс от цяла вечност. Тук имаше пръст провидението: училищната система в Бруклин подбираше надарените ученици и ги съсредоточаваше на едно място. После отсяваше гениите и ги отделяше от другите. В резултат на това още от началните класове тримата се засичаха на състезанията по ораторско майсторство, на регионалните изпити по латински и в специалните класове по математика за свръх напреднали. Бяха най-големите зубрачи сред зубрачите. Сега беше последната им година в училище и Куентин познаваше Джулия и Джеймс по-добре от всекиго на света (по-добре дори от родителите им). Те също го познаваха като опакото на дланта си. И тримата знаеха какво ще каже някой от другите още преди да го е изрекъл. Всеки, който би спал с другиго, вече го бе сторил. Джулия — замечтаната Джулия с бледо луничаво лице — никога нямаше да спи с Куентин. Той беше кльощав и висок, макар постоянно да се привеждаше, за да избегне удара на божия гняв, който според законите на логиката поразява първо високите хора. Косата му, дълга до раменете, започваше да се превръща в ледени висулки. Трябваше да остане след часа по физическо и да я изсуши, особено след като му предстоеше събеседване. Прихлупеното сивкаво небе предвещаваше снеговалеж. Помисли си, че в момента светът представя само за него картина на скръбта: врани, накацали по електропроводите, настъпени кучешки изпражнения, боклуци, разнасяни от вятъра, жалки останки от безброй мокри дъбови листа, осквернявани по безброй начини от превозни средства и пешеходци.

— Леле, повдига ми се! — заяви Джеймс. — Преядох. Защо все преяждам?

— Защото си лакомо прасе ли? — подхвърли Джулия. — Понеже ти е писнало да си виждаш ходилата ли? Или защото се стараеш коремът ти да увисне чак до пениса?

Джеймс сложи ръце на тила си, вплете пръсти в чупливата си кестенява коса, при което палтото му от камилска вълна се разтвори срещу ледения ноемврийски вятър, и шумно се оригна. Не се страхуваше от студа и сякаш никога не го усещаше.

Куентин пък вечно зъзнеше, като че ли беше впримчен в някаква собствена зима.

Джеймс запя — песента беше като кръстоска между "Добрият крал Венцел" и "Бинго":

"Живееше нявга едно момче,

младо, силно и храбро бе то.

Размахваше меч, яздеше коне

и носеше името Дейво…"

— Ужас! — извика Джулия. — Престани!

Джеймс беше съчинил тази песен преди години за някакво представление с участието на млади таланти — средношколци. Още обичаше да си я тананика; вече всички я знаеха наизуст. Джулия го блъсна в една кофа за смет, но след като той не престана да пее, тя грабна плетената му шапка и го заналага по главата.