Лев Гросман - Kолеж за магьосници

Светът, който Мартин открива в стените на чичовата си къща, е изпълнен с магически здрач. Там пейзажът е черно-бял и неумолим като печатна страница. Полята са обрасли с бодливи храсталаци, а заоблените хълмове са пресечени от старинни каменни стени. Във Филория всеки ден по обяд има слънчево затъмнение и понякога сезоните траят по сто години. Голи клони на дървета дращят небето. Вълните на светлозелен океан се плискат в тесни бели брегове от натрошени мидени черупки. Всичко във Филория имаше значение, непознато за нашия свят. Там човек изпитваше съответните чувства, когато нещо се случеше. Щастието беше реално и постижимо. То идваше, когато го повикаш. И по-точно — никога не те напускаше.

Застанаха пред къщата. Кварталът беше хубав. Високи дървета се издигаха край широките тротоари. Къщата беше тухлена и се отличаваше с това, че беше единствената самостоятелна постройка сред редицата от къщи, залепени една за друга. Прочута бе с ролята си в кървавата и скъпоструваща битка за Бруклин. Изглеждаше така, сякаш отправяше лек упрек към автомобилите, уличните лампи и околните къщи със спомените си за аристократичното си минало, датиращо от времето на първите германски заселници в Америка. "Ако това беше роман за Филория — мислено отбеляза Куентин, — в къщата щеше да има таен проход към друг свят." Старецът, който я обитаваше, щеше да е любезен ексцентрик, подхвърлящ загадъчни забележки, и зад гърба му Куентин щеше да се натъкне на тайнствен шкаф или на омагьосан кухненски асансьор, или на нещо друго, през което с развихреното си въображение щеше да зърне един друг свят. Само че това не беше роман за Филория.

— Е — промърмори Джулия. — Да им дадем да се разберат.

Носеше синьо палто от шевиот с кръгла яка, което й придаваше вид на ученичка от Франция.

Удариха си юмруците. Тя смутено сведе поглед. Знаеше за чувствата му. Куентин бе наясно, че тя знае, и точка по въпроса. Той зачака, преструвайки се, че гледа някакъв паркиран автомобил, докато Джулия целуна за сбогом Джеймс (тя сложи ръка на гърдите му и кокетно повдигна пета като старовремска филмова актриса). После тръгна, без да се обърне.

Двамата с Джеймс бавно се отправиха по павираната пътека към входната врата.

Джеймс прегърна приятеля си през раменете.

— Знам какво ти се върти в главата — подхвърли той намусено. Куентин беше по-висок, но Джеймс бе с по-солидно телосложение и за малко щеше да го повали. — Мислиш си, че никой не знае какво ти е. Обаче аз те разбирам. — Той почти бащински стисна рамото на Куентин. — Само аз те разбирам.

Куентин не продума. Човек можеше да завижда на Джеймс, не и да го мрази, защото освен красив и умен, той бе и добър по душа. Куентин не бе срещал другиго, който толкова да му напомня за Мартин Чатуин. Но ако Джеймс беше един Чатуин, то какъв бе тогава Куентин? Най-големият проблем на общуването с Джеймс бе, че винаги той беше героят. Каква роля ти отреждаше този факт? Или на приятеля, или на злодея.

Куентин натисна звънеца. Някъде в дълбините на тъмната къща отекна тихо дрънчене. Старомоден аналогов звънец. Куентин мислено си преговори списъка с извънучилищните си занимания, целите в живота си и така нататък. Беше подготвен за събеседването във всеки един аспект, с изключение може би на влажната си коса. Сега, когато съблазнителният плод, към който толкова се бе стремил, бе под носа му, той изведнъж загуби желание да го притежава. Не се изненада. Беше свикнал с внезапната загуба на интерес — често се случваше да се бъхти, за да постигне нещо, а накрая вече да не го иска. Случваше му се непрекъснато и чувството дори му действаше някак успокояващо заради постоянството, с което го връхлиташе.

Входът се охраняваше от потискащо обикновена и типична за предградията мрежеста врата. В лехите от двете страни на стъпалата, противно на всякаква градинарска логика, още цъфтяха оранжеви и пурпурни цинии. "Колко странно — помисли си без капчица учудване Куентин, — че още са живи през ноември." Издърпа ръкавите на палтото си върху дланите си (беше без ръкавици) и ги пъхна под мишниците си. Въпреки че при този студ би трябвало да падат снежинки, неочаквано заваля дъжд.

Изминаха пет минути, през които дъждът не секна. Куентин отново позвъни, после леко побутна вратата. Тя се открехна и отвътре лъхна топъл въздух. И застоялата миризма на чужда къща.

— Ехо?! — провикна се Куентин.

Спогледаха се с Джеймс и широко отвориха вратата.

— Предлагам да изчакаме още малко.