Лев Гросман - Kолеж за магьосници

— Косата ми! Прекрасната ми прическа за събеседването!

"Крал Джеймс — помисли си Куентин. — Le roi s'amuse — кралят се забавлява."

— Извинете, че ви развалям купона — промърмори той, — но имаме само около две минути.

— Боже мили! — изписка Джулия. — Ще закъснеем за аудиенцията!

"Би трябвало да съм щастлив — каза си Куентин. — Аз съм млад и в добро здраве. Имам сравнително нормални родители — баща ми е редактор на учебници по медицина, майка ми участва в създаването на реклами, след като не е осъществила мечтата си да стане художничка. Аз съм солиден член на средно-средната класа. Гимназиалната ми диплома е много по-висока, отколкото повечето хора си представят, че е възможно."

И все пак, докато крачеше по Пето Авеню в Бруклин, издокаран с черно палто и сив официален костюм, Куентин осъзнаваше, че не е щастлив. Но каква беше причината? Грижливо бе трупал всички съставки на щастието. Изпълнил бе всички задължителни ритуали, изрекъл бе думите, запалил беше свещите, извършил бе жертвоприношенията. Само че подобно на непокорен дух щастието отказваше да го споходи. Не му идваше наум какво друго да направи.

Продължи да се тътри след Джеймс и Джулия покрай винарски изби, обществени перални, тузарски бутици, магазина за мобилни телефони, чиито витрини бяха обрамчени с неонови лампички, покрай някакъв бар, където някакви старци вече се наливаха с алкохол, въпреки че беше ранен следобед, покрай тухлена сграда на ветераните от войните в чужбина, пред която се мъдреха пластмасови градински мебели. Всичко това затвърждаваше убеждението му, че поради някаква космическа бюрокрация е бил лишен от истинския живот, който му е бил отреден. Бил е даден другиму, а на него бяха пробутали този сурогат, това жалко съществуване. Може би щеше да открие истинския си живот в "Принстън". Той отново направи в джоба си фокуса с петачето.

— Оная работа ли си дърпаш? — подвикна Джеймс.

Куентин се изчерви:

— Глупости! Какви ги дрънкаш!

— Няма лошо, приятел. — Джеймс го потупа по рамото. — Така се избистря съзнанието.

Вятърът проникваше през тънката материя на официалния костюм на Куентин, но той не си закопча палтото. Остави студът да го смразява до мозъка на костите. Нямаше значение, и без това той не беше тук.

Беше във Филория.

Поредицата от пет романа на Кристофър Пловър "Филория и отвъд" са издадени в Англия през 1930. В тях се описват приключенията на петте хлапета Чатуин във вълшебна страна, която те откриват, докато са на почивка в провинцията заедно с ексцентричните си леля и чичо. Всъщност те не са на почивка — баща им гази до колене в кръв и кал в Пасендал, а майка им е хоспитализирана заради странна болест, може би душевна, затова хлапетата на бърза ръка са експедирани в провинцията.

Само че всички тези нещастия се случват далеч на заден план. На преден план всяко лято, в продължение на три години, децата напускат училищните си пансиони, връщат се в Северна Англия и всеки път откриват прохода към тайния свят на Филория, където се впускат в приключения. Изследват вълшебни страни и защитават местните кротки същества от злостните сили, които заплашват живота им. Най-необичайният и най-упоритият враг на тези създания е забулена фигура, известна като Пазачката, чиито магии заплашват да спрат хода на времето и Филория да остане впримчена в седемнайсетия час на отвратителен дъждовен следобед в края на септември.

Като повечето хора Куентин беше чел книгите за Филория още в началното училище. Но за разлика от повечето от тях — от Джеймс и Джулия, например — той така и не ги надрасна. В тях се потапяше, когато нямаше сили да се изправи лице в лице с истинския живот. (Романите за Филория му бяха утеха, задето Джулия не го обичаше.) Несъмнено те бяха пропити с духа на английска детска стая и той тайничко се срамуваше, когато четеше за Удобния кон — грамадно дружелюбно същество, което нощем безшумно препуска из Филория и чийто гръб е толкова широк, че можеш да спиш на него.

В историята за Филория обаче се таеше по-примамлива и по-опасна истина, от която Куентин не можеше да се откаже. Струваше му се, че книгите от поредицата — особено първата, наречена "Светът в стената", сякаш олицетворяват самото четене. В мига, в който най-големият Чатуин, меланхоличният Мартин, отваря вратичката на стенния часовник, намиращ се в един тъмен тесен коридор в къщата на чичо му, и пристъпва във Филория, той сякаш разгръща книга (Куентин винаги си представяше как Мартин несръчно отмества махалото, напомнящо мъжец във великанско гърло). Такава книга, която прави всичко, което книгите обещават и никога не изпълняват: да те изтръгнат от твоя свят и да те пренесат на много по-хубаво място.