Лев Гросман - Kолеж за магьосници

— Изобщо кой провежда събеседвания в извънработно време? — промърмори Куентин. — Бас държа, че тоя е педофил.

Вестибюлът бе тъмен, плътните ориенталски килими заглушаваха всеки звук. Джеймс продължително натисна звънеца, но не пристъпи вътре. Никой не се появи.

— Според мен няма никого — промълви Куентин. Не беше сигурен, че Джеймс го е чул. Приятелят му не се осмеляваше да прекрачи прага и това още повече подсилваше желанието му да влезе в тази къща. Жалко, че не си беше сложил по-практични обувки, в случай че събеседването наистина се окажеше проход към вълшебната страна Филория.

Той пристъпи напред. Извита вътрешна стълба водеше към горния етаж. Вляво се виждаше официална и явно неизползвана трапезария. Вдясно имаше уютен кабинет с кожени кресла и грамаден гравиран дървен шкаф, изправен в ъгъла. Интересно! Древна морска карта заемаше половината от едната стена, компасът бе изобразен като бодлива роза. Той прокара длан по всички стени, за да намери бутона за осветлението. В другия ъгъл зърна стол от бамбук, но не седна на него.

Всички щори бяха спуснати. Непрогледният мрак не бе като в помещения със спуснати завеси, а сякаш в мига, в който бе прекрачил прага, слънцето бе залязло или беше настъпило пълно затъмнение. Той влезе в кабинета — струваше му се, че движенията му са като на забавен каданс. Казваше си, че ей — сега ще излезе и ще извика приятеля си. Само след минутка. Искаше му се поне да погледне. Мракът го обвиваше като боцкащ електрически облак.

Шкафът беше грамаден — толкова голям, че да се скриеш в него. Куентин докосна месинговата валчеста дръжка. Вратичката не беше заключена. Пръстите му затрепериха. Не можеше да се въздържи. Струваше му се, че светът се върти около него…

Оказа се шкаф за напитки.

Всъщност напитките бяха като в истински бар. Куентин се пресегна пред редиците леко подрънкващи бутилки и за всеки случай опипа дъното на шкафа. В гладката дървена повърхност нямаше нищо вълшебно. Той затвори вратичката. Лицето му пламтеше в мрака. Огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и едва тогава забеляза трупа на пода.

След петнайсет минути просторният вестибюл гъмжеше от хора. Куентин седеше на бамбуковия стол в ъгъла като човек, комуто предстои да носи ковчега на напълно непознат. Притискаше тила си към хладната солидна стена. Джеймс стоеше до него и явно не можеше да измисли къде да си дене ръцете. Двамата не се поглеждаха.

Старецът лежеше по гръб на пода. Коремът му беше като хълмче, прошарената му коса наподобяваше бухналата "прическа" на Айнщайн. До него бяха клекнали трима медици от спешна помощ — двама мъже и една жена. Тя беше обезоръжаващо и почти неуместно красива — изглеждаше не на място сред тази потискаща сцена. Медиците си вършеха работата, но липсваше почти мълниеносната бързина при животоспасяващите процедури. Това тук беше последствието — задължителният и провален опит за възкресяване на мъртвец. Тримата си шепнеха, събираха си нещата и пускаха замърсените инструменти в специален контейнер.

С обигран жест единият мъж извади тръбата, с която бяха интубирали мъртвеца. Устата на стареца бе отворена и Куентин виждаше сивкавия му език. Подуши нещо, което отказа да приеме — лека миризма на изпражнения.

— Лоша работа — за пореден път каза Джеймс.

— Да — изломоти Куентин, — много лоша.

Устните и зъбите му сякаш бяха изтръпнали. Казваше си, че ако не помръдне, повече няма да му обърнат внимание. Помъчи се да диша бавно и да не се движи. Взираше се в една точка, отказвайки да гледа онова, което се случваше в кабинета. Даваше си сметка, че ако погледне Джеймс, ще види отразено собственото си душевно състояние — безкраен коридор от паника, който водеше наникъде. Запита се кога ще ги освободят. Не можеше да се отърси от срама, че е влязъл неканен в този дом, сякаш това по някакъв начин бе причинило смъртта на непознатия.

— Не биваше да го наричам педофил — промърмори. — Беше гадно.

— Много гадно — съгласи се Джеймс. Двамата говореха бавно, сякаш за пръв път разменяха реплики на непознат език.

Жената от спешна помощ се изправи и се протегна. Куентин наблюдаваше как тя сложи ръце на кръста си и завъртя глава на една страна, после на друга. Сетне тръгна към тях и пътьом си свали ръкавиците.

— Така — подхвърли жизнерадостно. — Той е мъртъв. — По акцента й личеше, че е англичанка.

Куентин се покашля, за да се отърве от буцата, която сякаш бе заседнала в гърлото му. Жената ловко запрати ръкавиците право в кошчето за смет в другия край на помещението.