Лев Гросман - Kолеж за магьосници

Спря. Ненадейно настъпи тишина. Никакви автомобилни клаксони, стереоуредби или сирени. Телефонът му вече не звънеше. Пръстите му бяха изтръпнали от кучешкия студ. "Да продължа ли, или да се върна?" След малко отново си запробива път сред гъсталака, като затвори очи и се опита да си пази лицето от трънливите вейки. Спъна се в нещо — някакъв стар камък. Внезапно му се догади. Беше плувнал в пот.

Отвори очи и видя, че стои край необятна и равна като тепсия морава, заобиколена от дървета. Ароматът на сочната трева беше зашеметяващ. Жежко слънце напичаше лицето му.

Само че слънцето не трябваше да е под такъв ъгъл. Небето беше ослепително синьо. Зави му се свят. Затаи дъх за няколко секунди, изкара от белите си дробове ледения зимен въздух, вдиша топлия летен въздух, наситен с цветен прашец, и кихна.

Отвъд просторната морава се издигаше голяма къща, изградена от камъни с цвят на пчелен мед и сиви плочи, и окичена с комини, кулички и кули. Над централното крило се издигаше царствена часовникова кула, която според Куентин изглеждаше не на място в тази сграда тип частна резиденция. Часовникът беше във венециански стил: една-едничка дълга стрелка обикаляше циферблат с римски цифри. На другото крило се виждаше позеленял от времето меден купол като на обсерватория. Между къщата и моравата се виждаха примамливи терасирани площадки, китни горички, живи плетове и фонтани.

Куентин си каза, че ако не помръдне няколко секунди, всичко ще се върне към нормалното. Помисли си, че преживява някакъв жесток неврологичен срив. Предпазливо се озърна през рамо. Нямаше и помен от мъртвата градина. Зърна само няколко високи дъбови дървета, отвъд които се простираше наглед неизбродна гора. Изпод мишницата му се стече вадичка от пот. Жегата беше непоносима.

Той остави на земята ученическата си раница и си свали палтото. Самотно чуруликане на птичка наруши тишината. На около два метра по-нататък висок кльощав младеж се облягаше на едно дърво и пушеше цигара. Изглеждаше приблизително на възрастта на Куентин. Носеше риза на тънки розови райета, с копченца на острата яка. Не погледна новодошлия, само отново дръпна от цигарата и издиша дима сред топлия летен въздух. Изглежда, жегата не го тормозеше.

— Здрасти — подвикна Куентин.

Едва сега непознатият го погледна. Вирна брадичка, но не отговори.

Куентин тръгна към него с възможно най-небрежната походка. Не искаше да изглежда като човек, който няма представа какво се случва. Беше плувнал в пот дори и без палтото. Чувстваше се като прекалено навлечен английски изследовател, опитващ се да впечатли недоверчив туземец. Така или иначе непременно трябваше да зададе един въпрос.

— Това ли е… — Той се покашля. — Това ли е Филория? — И присви очи срещу яркото слънце.

Младежът съсредоточено го изгледа. Отново дръпна жадно от цигарата, после бавно поклати глава и издуха дима:

— Не. Това е северната част на щата Ню Йорк. — Не се засмя.

По-късно Куентин щеше да му е благодарен за това.

— На север, а? Примерно… град Васар, а?

— Видях те, като премина — заяви младежът, без да отговори на въпроса. — Да вървим, чакат те в Къщата.

Хвърли цигарата и закрачи през необятната морава. Не се обърна да провери дали новодошлият го следва — отначало Куентин не помръдна, но внезапно го обзе страх да остане сам и се затича да настигне младежа.

Моравата беше голяма колкото половин дузина футболни игрища. Стори му се, че измина цяла вечност, докато я прекосяваха. Безмилостното слънце напичаше тила му.

— Как се казваш? — попита младежът с тон, който подсказваше, че отговорът изобщо не го интересува.

— Куентин.

— Очарователно. Откъде си?

— От Бруклин.

— На колко си години?

— Седемнайсет.

— Аз съм Елиът. Не ми казвай нищо повече, не желая подробности. Не искам да се сближавам.

Наложи се Куентин да подтичва, за да не изостане от него. Мислеше си, че има нещо нередно в лицето на младежа. Той се движеше напето, но устата му беше изкривена в подобие на гримаса, разкриваща зъби, растящи нагъсто и извити навън и навътре под всевъзможни ъгли. Приличаше на човек, който при раждането си е бил деформиран поради изваждане с форцепс*.

[* Форцепсът е метален инструмент, използван в акушерството — Бел.ред.]

Въпреки странната си външност обаче Елиът бе олицетворение на самоувереността и на Куентин му се прииска да му бъде приятел или просто да е на негово място. Очевидно младежът бе от хората, които се чувстват на свой терен, където и да се намират — бе жизнерадостен по природа, докато Куентин непрестанно полагаше неимоверни усилия да прогони депресията.