Лев Гросман - Kолеж за магьосници

— Ще се видим по-късно — измънка Джеймс. — Имам среща с Джулс в обществената библиотека.

— Добре.

Официално си стиснаха ръце. Жестът бе някак финален. Куентин бавно закрачи по Първа улица. Току-що бе излязъл от къща, в която беше умрял човек. Още живееше в сън. Даде си сметка (и още повече се засрами), че всъщност изпитва облекчение, задето днес няма да се яви на събеседване за постъпване в университета "Принстън". Смрачаваше се. Слънцето вече залязваше зад сивкавата пелена от облаци над Бруклин. За пръв път от един час насам той се сети за всичко, което трябваше да свърши днес: решаване на задачи по физика, доклад за часа по история, кореспонденция по електронната поща, миене на съдове, пране. Тежестта на тези задължения го приковаваше към гравитационното поле на обикновения свят. Налагаше се да разкаже за случилото се на родителите си, които по някакъв начин, който той не разбираше и затова не можеше да им се противопостави, щяха да му внушат, че вината е изцяло негова. Животът му щеше да се върне към обичайното си състояние. Замисли се за срещата на Джеймс и Джулия в обществената библиотека. Знаеше, че Джулия работи върху доклада си за западната цивилизация, възложен й от господин Карас — проект, предвиден за шест седмици, който тя можеше да завърши за две безсънни денонощия. Макар пламенно да желаеше Джулия да е негова, а не на Джеймс, той не си представяше как би могъл да я спечели. В най-реалистичните му фантазии Джеймс умираше неочаквано и без да се мъчи, а тя, ридаейки, търсеше утеха в прегръдките на най-добрия му приятел.

Докато вървеше, разхлаби клипса и отвори плика. Веднага забеляза, че вътре не бяха документите му за кандидатстване, нито други официални документи. Видя само някаква тетрадка. Изглеждаше вехта, ъглите й се бяха протрили и заоблили, корицата беше покрита с кафеникави петна.

Надписът с мастило на първата страница гласеше:

"Магьосниците — Шеста книга от Филория и отвъд".

Мастилото беше почерняло от времето. Куентин не знаеше да има книга от Кристофър Пловър, наречена "Магьосниците". Всеки почитател на автора беше наясно, че поредицата за Филория се състои само от пет романа.

Той прелисти на другата страница и в този момент някакво парче бяла хартия, сгънато на две, изхвърча от тетрадката и вятърът го понесе. За миг то кацна върху оградата от ковано желязо, после вихърът пак го отвя.

На това място имаше обществена градинка — триъгълно парченце земя, което бе прекалено тясно и с прекалено странна форма, за да възбуди апетита на строителните предприемачи. Собствеността върху него бе като черна дупка от юридически неясноти, ето защо преди няколко години неколцина предприемчиви жители на квартала си го присвоиха. Те изкопаха и изнесоха киселинния пясък, характерен за Бруклин, и го замениха с плодородна почва. Известно време отглеждаха тикви, домати и пролетни зеленчуци. Дори си направиха миниатюрни японски градинки, но напоследък бяха зарязали парцела, който сега бе обрасъл с неумолими градски бурени. Те се ширеха навсякъде и най-безцеремонно задушаваха по-деликатните си и по-екзотични съперници. Бележката се приземи сред гъсталака и изчезна.

По това време на годината всички растения, дори плевелите, бяха мъртви или вече загиваха и Куентин нагази сред буренаците, които му стигаха до коленете и се закачаха в панталона му. Под подметките на кожените му обувки захрускаха строшени стъкла. Хрумна му, че може би на бележката е записан само телефонният номер на готината мацка от спешна помощ. Градината беше тясна, но учудващо дълга. По средата й стърчаха три-четири големи дървета и колкото по-навътре навлизаше Куентин, мракът все повече се сгъстяваше и буренаците ставаха все по-непробиваеми.

Той зърна бележката — беше кацнала на дървената рамка, обвита с мъртви лозови филизи. Имаше опасност, преди да я хване, белият лист хартия да прехвърчи през оградата от ковано желязо. Телефонът му иззвъня — търсеше го баща му. Куентин не се обади. Стори му се, че в обсега на периферното му зрение нещо прелетя край шубраците, нещо голямо и белезникаво, което изчезна, преди той да обърне глава. Продължи да си пробива път сред трупове на гладиоли, петунии, слънчогледи с човешки бой, розови храсти — бодливи твърди стъбла и мъртви цветове, застинали във форми, напомнящи натруфени дантели.

Струваше му се, че е стигнал чак до Седмо Авеню. Все пак продължи да навлиза по-навътре в градината, докосвайки се до Бог знае какви опасни растения. Само това му липсваше — да попадне на шибан отровен бръшлян! Направи му впечатление, че тук-там сред мъртвите растения още надничаха зелени стъбла, които извличаха сокове незнайно откъде. Долови и някакъв сладникав мирис.