Р. Салваторе: Кристалният отломък

Дризт ускори крачка, напрягайки сили до краен предел. Само за пет кратки години се бе привързал към няколкото поселища, носещи името Десетте града и хората, които ги населяваха. Както повечето от другите изгнаници, които се бяха заселили тук, и за елфа това беше единственото място в Царствата, което го бе приело. Дори и тук повечето от хората просто понасяха присъствието му, но малцина го безпокояха — неписано правило на земя, населена с единаци. Той дори беше извадил по-голям късмет от много други — успял бе да открие неколцина приятели, които можеха да съзрат истинската му същност въпреки наследството му на елф на мрака.

Той неспокойно погледна към Грамадата на Келвин, самотната планина, която бележеше началото на скалистата долина на джуджетата между Маер Дуалдон и езерото Диншиър, но бадемовидните му очи с цвят на лавандула, които нощем можеха да си съперничат с очите на сова, не можеха да проникнат през булото на дневната светлина и да преценят точното разстояние.

После отново сведе глава под качулката си, избирайки да се втурне сляпо напред, пред изтощението, което му причиняваше слънцето и пак потъна в тъмата на спомените за Мензоберанзан, мрачното подземно царство на своите предци. Някога елфите на мрака бяха бродили из горния свят и бяха танцували със своите светлокожи родственици под слънцето и звездите. Но още тогава те бяха зли и безмилостни — по-сурови дори и от останалите елфи, раса като цяло горделива и безпощадна. Когато между елфическите племена избухна война, елфите на мрака бяха изтласкани дълбоко в недрата на земята. Те останаха там, щастливи да открият свят на мрачни тайни и черни магии. Вековете, прекарани долу и загадъчните магии, които овладяха, отново възвърнаха силата им и сега те бяха по-могъщи от елфите от горния свят, за които магиите бяха просто забавление, а не необходимост.

Под земята обаче, елфите на мрака бяха загубили всякакво желание да виждат слънцето и звездите. Както телата, така и умовете им се бяха приспособили към тъмнината и сега (за щастие на всички, които живееха под открито небе) злите елфи на мрака бяха напълно щастливи да си останат под земята — на повърхността излизаха само от време на време, за да плячкосват и убиват. Доколкото Дризт знаеше, той беше единственият от своята раса, който живееше на горния свят. Донякъде бе успял да привикне към светлината, но кръвта си казваше думата — слънцето все още изпиваше силите му.

Но дори и това не беше оправдание, бесен на собствената си небрежност си каза Дризт, когато двама снежни човека, все още облечени в летните си маскировъчни кожи, изникнаха внезапно пред него.

Червеният флаг, който се издигна от палубата на една от рибарските лодки, означаваше улов. Риджис го следеше с очи докато се издигаше все по-нагоре и по-нагоре.

— Поне четири фута има, че и повече — одобрително промърмори той, когато флагчето спря точно под напречната греда на мачтата. — Тази вечер в някоя къща ще падне веселба.

Веднага след първата дойде и втора лодка и в устрема си се блъсна във вече закотвения съд. Двата екипажа моментално извадиха оръжията си, макар и да останаха на корабите си и Риджис, отделен от тях само с водата, чу виковете на капитаните:

— Ей! — извика капитанът на втората лодка. — Отмъкна ми улова!

— Ти да не си хванал морска болест — не му остана длъжен капитанът на първия кораб. — Т’ва си е наш’та риба — честно и почтено уловена. А сега обръщай т’ва пробито корито и се пръждосвай оттук!

Както можеше и да се очаква, вторият екипаж се прехвърли на борда на чуждата лодка, още докато капитанът говореше.

Риджис отново се загледа в облаците — караницата изобщо не го интересуваше, макар че шумът от битката беше доста неприятен. Такива разправии бяха често срещани тук — винаги се караха заради риба и най-често, когато някой уловеше нещо голямо. Обикновено тези разпри не бяха сериозни, повече перчене и шумотевица, отколкото истински бой и рядко някой биваше ранен или убит. Естествено, имаше и изключения. В едно счепкване, в което бяха участвали седемнадесет лодки, моряците от екипажите на три лодки и половина бяха посечени, а телата им — оставени да се носят по окървавените вълни. От този ден хората забравиха старото име на това езеро, най-южното от трите — Делон Лун — и го нарекоха Езеро на алените води.

— Ах, малки рибки, колко зло носите на хората — промърмори Риджис, мислейки си с насмешка за всичко, което сребристите риби предизвикваха между алчните жители на Десетте града.