Р. Салваторе: Кристалният отломък

Групата от Лускан напусна колибите под лъчите на залязващото слънце.

— Върви сега и ни търси по изгрев-слънце — рече Елделук и се загледа след Кесел, който се отдалечи забързано, въодушевен като малко момче.

— Какъв късмет, че можахме да намерим толкова удобна маша за нашата работа — отбеляза Дендибар. — Глупавият чирак на магьосника ни спести доста проблеми. Съмнявам се, че щяхме да успеем да се доберем до стария хитрец сами. Макар че само боговете знаят как този жалък нещастник успя да се превърне в слабото място на Моркай.

— Достатъчно слабо за върха на камата — изсмя се друг глас.

— А и местенцето си го бива — отбеляза трети. — Загадъчните трупове в този варварски край не са нищо друго освен неудобство за чистачките.

Широкоплещестият Елделук се разсмя с глас. Отвратителната задача най-сетне беше изпълнена и сега най-после можеха да напуснат тази безплодна ледена пустиня и да се върнат у дома.

Изпълнен с оживление, Кесел крачеше през селището на път към плевнята, в която бяха настанени конете на магьосниците. Струваше му се, че сега, когато вече беше магьосник, всичко, дори и най-малките подробности в ежедневието му щяха да бъдат различни, сякаш някаква загадъчна сила се бе вляла в него и бе променила доста оскъдната му дарба.

Той изгаряше от нетърпение, предвкусвайки властта, която щеше да притежава. Една улична котка бавно пресече пътя и му хвърли изпитателен поглед.

Присвил очи, Кесел се огледа наоколо, за да види дали някой не го наблюдава и промърмори:

— Защо пък не?

После насочи смъртоносен пръст към котката, и изрече думите, които трябваше да предизвикат взрив от енергия. При тази гледка неспокойното животно побягна, но взрив така и не последва.

Кесел погледна към опърления си пръст и се зачуди къде ли беше сбъркал.

Не че беше твърде изненадан. Почернял нокът (и то неговият собствен) — това беше най-силният резултат, който бе съумявал да постигне с тази магия.

Полуръстът. Риджис, единственият от своята раса на разстояние стотици мили, сключи ръце зад главата си и се облегна на мекия мъх, който покриваше дънера на дървото. Риджис беше нисък, дори и за своя дребен народ — перчемът на къдравата му кестенява коса, едва надвишаваше трите фута, но пък коремът му беше доста закръглен, благодарение на голямата му любов към хубавото хапване или хапвания, според случая (ако му се удадеше такава възможност).

Кривата пръчка, която му служеше за въдица, стърчеше над него, придържана здраво от косматите пръсти на краката му и се отразяваше в кристалните води на езерото Маер Дуалдон. Малки вълнички се плъзнаха върху отражението, когато червената дървена плувка започна да подскача лекичко. Кордата висеше отпуснато близо до брега и затова Риджис не усети рибата, която налапа примамката. Само след секунди на кукичката нямаше нито примамка, нито риба, но полуръстът така и не разбра, а щяха да минат часове докато се сети да провери какво става. Не че го интересуваше кой знае колко.

Беше тук, за да си почива, а не да върши работа. Зимата наближаваше и това най-вероятно щеше да бъде последната му екскурзия до езерото; тогава той не ходеше за риба, за разлика от някои безумно алчни жители на Десетте града. Освен това Риджис имаше достатъчно голям запас от кости на пъстърви, уловени от другите, който щеше да му стигне за всичките седем зимни месеца. Той наистина правеше чест на своята раса, която съвсем не се славеше с амбициозност, като се опитваше да внесе частица цивилизация в земя, където такава въобще не съществуваше и която се намираше на стотици мили от най-близкия град, достоен за това определение. Другите полуръстове никога, дори и през летните месеци, не идваха толкова на север, а предпочитаха удобствата на по-южните земи. Риджис също би си стегнал багажа и би заминал на юг с най-голямо удоволствие, стига да не беше дребният проблем, който съществуваше между него и един от членовете на известна гилдия на крадци.

На земята до полегналия полуръст имаше малко парченце „бяло злато“, както и няколко деликатни инструмента за резба. В някога квадратните форми на костта, сега можеха да се забележат, все още едва загатнати, очертанията на конска глава. Риджис възнамеряваше да поработи върху резбата, докато лови риба.

Риджис често възнамеряваше да свърши разни неща.

„Денят е твърде хубав“, сам се убеждаваше той, а това беше извинение, което винаги минаваше пред него. Днес обаче, за разлика от друг път, наистина си беше така. Сякаш демоните на времето, които бяха подчинили тази жестока земя на желязната си воля, си бяха дали почивка или пък пестяха силите си за някоя особено сурова зима. Ето как есенният ден спокойно можеше да съперничи на дните в земите далеч на юг. Истинска рядкост за място, наричано Долината на мразовития вятър — име, което неспирните източни ветрове, вечно носещи мразовития полъх от Регхедския ледник, напълно му бяха заслужили. Дори и малкото дни, в които вятърът сменяше посоката си, не носеха кой знае каква промяна — от север и от запад Десетте града бяха заобиколени от стотици мили гола тундра и от ледовете на Морето на неспирния лед. Единствено южните ветрове биха могли да донесат някакво облекчение, но всеки повей, опитал се да проникне в Долината от тази посока, се спираше от високите склонове на Гръбнака на света.