Р. Салваторе: Кристалният отломък

Когато смъртта е така близо до теб, се научаваш да цениш живота още повече.

А когато го споделяш с приятели, като тези, с които аз го споделям през последните няколко години, тогава той се превръща в благословия. Никога — нито докато живеех в Мензоберанзан, а после и в подземната пустош на Мрачните земи, нито дори, когато за първи път дойдох в горния свят — не съм си и помислял, че някога ще се заобиколя с такива приятели. Те и тримата принадлежат към различни раси, раси различни и от моята собствена и все пак няма друг на този свят (освен може би баща ми Закнафейн и скитащият войн Монтолио, който ме обучи в уменията на Миелики), чиято душа да е така сродна с моята, както техните.

Много хора тук горе, в Десетте града, в суровата земя на Долината, ме приемат въпреки кръвта ми на елф на мрака, но тези тримата повече от всеки друг се превърнаха в мое семейство.

Защо именно те? Защо точно Бруенор, Риджис и Кати-Бри ценя толкова, колкото и Гуенивар, моя спътница през всичките тези години?

Всички познават Бруенор като безцеремонен. Това е запазена марка за много джуджета, но у него безцеремонността е в най-чистата си форма. Или поне той иска да убеди останалите в това. Само че аз го познавам твърде добре, за да му вярвам. Виждал съм и другата, скритата му страна, онази, която е изпълнена с доброта и топлина. Да, той наистина има сърце, макар и така упорито да се опитва да го скрие! Безцеремонен е, това е вярно, особено когато критикува някого. Когато говори за нечия грешка, Бруенор не иска извинения, нито пък съди. Той просто казва чистата истина и оставя провинилия се да оправи нещата или пък да ги остави както са си. Бруенор никога не позволява тактичността или съчувствието да му попречат да каже на света как да стане по-добър.

Но това е само една част от него — в някои други отношения той ни най-малко не е безцеремонен. Когато става дума за похвали, Бруенор не е нечестен, а просто безмълвен.

Може би това е причината да го обичам. В него сякаш виждам самата Долина на мразовития вятър, студена, сурова и безмилостна, но дълбоко в себе си справедлива. Той ме кара винаги и навсякъде да давам най-доброто от себе си и по този начин ми помага да оцелея. Има само една Долина на мразовития вятър и само един Бруенор Бойния чук и ако въобще някога съм срещал някого, който да е създаден за земята, на която живее, това е той.

Съвсем различен от него, Риджис стои (или по-точно седи) пред очите ми като постоянно напомняне за целта и наградата за добре свършената работа (не че Риджис е този, който свършва работата). Той ми напомня, а предполагам и на Бруенор, че животът не се състои само от отговорности и че има моменти, в които трябва да се отпуснеш и насладиш на заслужените блага, спечелени с добрата ти работа и бдителността ти. Риджис не е достатъчно силен за тундрата — коремът му е твърде голям, а краката — твърде бавни. Липсват му бойни умения, а и дирите на стадо северни елени би загубил върху току-що паднал сняг. И въпреки това той не само оцелява в Долината, но и благоденства, благодарение на хитростта и отношението си към останалите; благодарение на способността си (със сигурност по-голяма от тази на Бруенор, да не говорим пък за мен) да успокоява хората, които го заобикалят и да им угажда, както и да предугажда, а не просто да реагира на действията на другите. Риджис не само знае какво правят те, той знае защо го правят и именно това умение да прозира мотивите на хората, му помогна да прозре и отвъд цвета на кожата и лошата слава на народа ми. Ако Бруенор е честен, когато изразява мненията си, то Риджис е също така честен, когато следва пътя, избран от сърцето му.

И накрая — Кати-Бри, невероятна и толкова жизнена. За мен Кати-Бри е обратната страна на една и съща монета, различна мотивировка за едно и също заключение. Ние сме сродни души, които срещат и преценяват различни хора и събития, само за да стигнат накрая до едно и също място. А може би по този начин придаваме стойност на постъпките на другия. Може би, когато срещна Кати-Бри на същото място, на което съм и аз, мисълта, че тя е пристигнала там по друг път ми показва, че наистина съм следвал сърцето си. Наистина ли е така? Нима на нея се доверявам повече, отколкото на самия себе си?

Не, с този въпрос не се осъждам, нито това, което чувствам. Ние споделяме едни и същи идеи за света и за това какъв би трябвало да бъде той. Тя е близка до сърцето ми, както е и Миелики и ако открих своята богиня, когато се вгледах честно в себе си, то така открих и най-скъпия си приятел и съюзник.