Р. Салваторе - Кристалният отломък

В болезнената си агония снежният човек се отдръпна, отнасяйки меча на Дризт със себе си.

Повален на земята от другото чудовище, елфът неистово се бореше да запази гърлото си от смъртоносните му зъби, макар и да знаеше, че смъртта му в ръцете на по-силния враг бе неминуема.

Внезапно Дризт чу остър пукот. Снежният човек потръпна силно, главата му се залюля конвулсивно, а по лицето му потече кървава струя мозък.

— Закъсняваш, елфе! — чу се познат глас.

Бруенор Бойният чук се показа иззад мъртвия си враг, пренебрегвайки факта, че мъртвото чудовище беше паднало върху приятеля му.

Въпреки неудобното положение, в което се намираше, Дризт не можеше да не се зарадва при вида на джуджето с неговия дълъг, остър, многократно чупен нос и прошарената му, но все още огненочервена брада.

— Знаех си, че стига само да изляза да те потърся и ще те намеря закъсал някъде.

Като се усмихваше от облекчение, а и на странностите на джуджето, което не преставаше да го учудва, елфът успя да се измъкне изпод чудовището, докато Бруенор се опитваше да издърпа брадвата си от дебелия череп на звяра.

— Кат’ замръзнал дъб са им твърди главите — изръмжа джуджето.

После стъпи здраво зад ушите на снежния човек и с мощен замах успя да освободи секирата си.

— А онуй твое котенце къде се е дянало? — продължи той.

Дризт порови из раницата си и извади малка ониксова статуетка на пантера:

— Едва ли бих нарекъл Гуенивар „котенце“ — рече той с глас, изпълнен с обич и почит.

После завъртя статуетката в ръката си, прокарвайки пръсти по изящните линии, за да се увери, че не бе пострадала от тежестта на чудовището.

— Котката си е котка — държеше на своето Бруенор. — А и защо не беше тук, когато имаше нужда от нея?

— Дори едно магическо животно има нужда от почивка — обясни Дризт.

— Ха! — изръмжа отново джуджето. — Черен е денят, когато един елф на мрака — и при това скиталец — се оставя да бъде изненадан насред полето от двама крастави снежни човека!

Бруенор близна окървавеното острие на брадвата си и погнусено се изплю:

— Долни зверове! Не стават даже и за ядене!

После изчисти оръжието си в земята и закрачи към Грамадата на Келвин.

Дризт прибра Гуенивар в раницата си и отиде да вземе втория си ятаган от другия звяр.

— Хайде, елфе! — извика Бруенор. — Чакат ни още пет мили път, че и повече!

Дризт поклати глава и избърса окървавеното острие на ятагана си в козината на убитото чудовище:

— Върви, Боен чук, — усмихнат прошепна той — и бъди сигурен, че всички зверове по пътя ни ще те видят и ще се постараят да не ти се изпречват пред очите.

Отвъд многобройните мили гола тундра, които деляха Десетте града от най-северните земи на Царствата, зимните студове вече бяха сковали земята и я бяха покрили с ледена кора. Там нямаше нито планини, нито дървета, които да спират свирепите пориви на мразовития източен вятър, неспирно носещ пронизващ въздух от Регхедския ледник. Огромни ледени блокове бавно се носеха из водите на Морето на неспирния лед, а гласът на ветровете, които брулеха върховете им, напомняше за приближаващата зима. И въпреки това чергарските племена, които летуваха там, не бяха последвали северните елени на юг по пътя им към по-меката зима в южната част на полуострова.

Безкрайната пустота на хоризонта се нарушаваше единствено от самотен бивак — най-големият лагер, на който варварите се бяха установявали някога толкова далеч на север по това време на годината. Разположени в кръг и обградени от огньовете на племената си, бяха издигнати палатките на вождовете. В центъра, също направена от еленова кожа и достатъчно голяма, за да побере всички бойци, беше построена голяма шатра от еленова кожа. Наричаха я Хенгорот „Залата на медовината“ и за племената от Севера, тя беше свещено място, където споделяха храната си и вдигаха наздравици за Темпос, бога на войната.

Тази вечер огньовете в лагера само тлееха, тъй като последните, които трябваше да пристигнат (Племето на лоса) се очакваха преди спускането на нощта. Всички останали вече се бяха събрали в Хенгорот, където обичайните за тези събрания тържества бяха започнали. Огромни кани с медовина отрупваха масите, зачестиха и шеговитите боричкания между воините. И макар че варварите често воюваха помежду си, тук, в Хенгорот, всички разногласия се забравяха.

На главната маса седеше сериозен крал Беорг, здравеняк с буйни руси къдрици, побеляваща брада и дълбоки бръчки, които годините бяха издълбали по загорялото му лице. Типичен представител на своята раса, той беше висок, едър и широкоплещест. Варварите от Долината надвишаваха с повече от една глава жителите на Десетте града, сякаш искаха докрай да се възползват от необятните пространства на тундрата.